— Давам ти думата си, че няма да се опитам да избягам.
— Твой дълг е да избягаш и ти е забранено да даваш дума, че няма да го направиш.
— Няма да се разделяме — намеси се Тейлър.
— Ето го отговора ти — рече Мърсър.
Той каза нещо на Емилио, който им даде знак да сложат ръце на главите си.
— Ще останете в ареста, докато се приготвим за тръгване — каза Мърсър.
— Трябва ни вода.
— Ще получите по време на прехода. Дотогава ще се наслаждавате на престоя в ареста, докато си събираме нещата и изгаряме лагера.
Мърсър изглеждаше раздразнен, че му се налага да напуска това място, както и от това, че пристигането на Броуди и Тейлър — и може би пристигането и внезапното заминаване на Тед Хагърти — са причина за това. Реши да им даде да разберат, че не гледа на това преместване като на поражение или победа за тях, и каза:
— Разузнах няколко други места в този пущинак, а и без това е време да се преместим.
Броуди го погледна и погледите им се срещнаха.
— Можеш да бягаш, капитане, но не и да се скриеш от себе си.
За негова изненада Мърсър кимна в знак на съгласие.
— Но пък мога да умра като войник.
— Но няма да умреш с чест. Единствено ти си в състояние да спасиш себе си. И аз наистина искам да го направиш.
— Благодаря и на двама ви за този разговор. Съжалявам, че не мина добре. — Той кимна на Емилио, който им даде знак да го последват.
Броуди и Тейлър тръгнаха с Емилио и петимата му бойци към ареста.
Емилио им нареди да влязат в колибата и изчака, докато си сложат оковите и щракнат катинарите. След като се увери, че затворниците му са сигурно закопчани, изгледа Маги Тейлър по начин, който повече ясно показваше какво си е наумил за нея по-късно.
Броуди се надяваше, че сеньор Кайл е инструктирал Емилио да не тормози пленниците, които вече бяха заложници. Маги обаче не беше помогнала особено, като каза на Мърсър, че трябва да вини единствено себе си за всичко случило се. Естествено, Мърсър знаеше това, но си беше повтарял различна история през годините и предпочиташе своята версия. Все пак като цяло Броуди се гордееше с Тейлър, че бе направила онова, което трябваше. И му се искаше той самият да го беше направил.
Емилио каза нещо на Тейлър и тя отговори. После поиска agua и Емилио ѝ отговори с усмивка. Пазачът им беше от най-изтънчените.
Броуди забеляза, че петимата мъже на Емилио не са отвън — явно се бяха заели с разтурването на лагера. Или пък беше време за обяд. Така или иначе, като че ли пред вратата щеше да остане единствено Емилио, който да пази двамата си оковани затворници, единият от които вероятно щеше да бъде пребит по-късно, а другият — жената — изнасилена. Това не беше добре. Затова нямаше да се случи.
Емилио погледна новия си часовник, каза още нещо на Тейлър и излезе, като затвори бамбуковата врата. Броуди беше забелязал, че вратата е без катинар — от него нямаше нужда — така че ако Емилио не стоеше от другата страна, Броуди и Тейлър теоретично биха могли да извлекат или изнесат дънера и да стигнат с него до реката. Няма затвор, от който да не може да се избяга, а този, който изглеждаше по-скоро като арест за наказания, беше замислен като единичен, поради което Броуди и Тейлър деляха един чифт окови, прикрепени за тежест, която сам човек не можеше да вдигне. Е, това помещение беше задържало Тед Хагърти от ЦРУ, чиято кръв още беше по пода, но нямаше да задържи Скот Броуди и Маги Тейлър.
До носа му достигна миризмата на цигарен дим. Броуди погледна бамбуковата врата и видя някакво движение отвън. Може би Емилио.
Тейлър се беше облегнала на стената, очите ѝ бяха затворени.
— Какво ти каза Емилио? — попита Броуди.
— Обичайното.
— По-конкретно.
— Скот, нека аз се тревожа за…
— Не искам картинно описание, а сведения.
— Добре… Каза, че след петнайсетина минути щял да ме заведе при колибата на жените за душ и добро прекарване в леглото. И за цялата вода, която мога да изпия. Както и за малко храна.
— Значи имаме петнайсет минути, преди да дойде да те вземе.
— Предполагам.
— Това означава, че ключовете са у него.
Тя кимна.
— Добре… — Емилио държеше ключовете и пишката му беше станала на кокалче. И вероятно беше сам. Като че ли отговаряше на всички условия за бъдещ труп.
— Знам какво си мислиш, Скот — каза Тейлър. — Не мога да ти помогна… прекалено съм слаба.
— По-силна си, отколкото си мислиш.
— Ще бъда по-силна по-късно… след като получа малко храна и вода.
— Не искам да плащаш за въпросната храна и вода. Нито за душа.
— Ти самият каза, че трябва да направя онова, което трябва — напомни му тя. — И ще го направя.
— Положението се промени. Трябва да се махнем оттук.
— Каза, че е най-добре да го направим през нощта.
— Не разполагаме с толкова време.
— Остави ме да си почина… ще си помисля.
— Добре.
Тя сложи ръка върху неговата.
— Извинявай, но изобщо не съм във форма…
— В отлична форма си.
— Ти как си?
— Останало ми е гориво за няколко часа.
— Ще ти донеса храна и вода.
Броуди не беше сигурен, че ще може да го направи и дали изобщо ще се върне. Времето се изчерпваше по-бързо от възможностите им.
Реши да смени темата.
