— Не бях наивен… — каза Мърсър. — Но реших, че Уорли е приключил с лъжите… и си помислих, че се връщам у дома, където мога да оправя нещата. На следващия ден получих обаждане по сателитния телефон на поста. Беше майор Пауъл. Каза ми, че рано на следващата сутрин ще пристигне хеликоптер, който да ме откара до Баграм, за да се срещна с генерал Кларк и да обсъдим тревогите ми. Каза ми също, че е одобрил освобождаването ми и че трябвало да си събера нещата и да съм готов да отлетя за Вашингтон, ако генерал Кларк сметне, че тревогите ми трябва да се разгледат допълнително на по-високо ниво. Добре, казах му — благодаря, майоре. И му обещах, че изобщо няма да намесвам името му, защото той не беше замесен — отрядите убийци бяха събрани от полковник Уорли. Пауъл знаеше какво става, но… някой по-висш от Уорли командваше парада. Той ми благодари и затвори. И няколко минути по-късно се обади отново и каза… и го помня много добре… каза, че не знаел кой ще бъде на хеликоптера, но било най-добре да внимавам. И че може би трябвало да внимавам особено, ако някой от хората ми се качи на хеликоптера с мен. После пак затвори. И ето ме там, насред шибаното нищо, и на следващия ден по зазоряване ще пристигне хеликоптер, а аз не знам на кого от хората си мога да имам доверие. Но знаех, че не мога да се доверя на онзи, който се качи с мен. Мислех си, че Уорли може да е в хеликоптера и че пилотът и екипажът може да са момчета от Управлението, които са виждали как хора излизат от машините на височина шестстотин метра и не им мигва окото. Уж те карали в Баграм за лечение от стресово разстройство, а ти си изперкал и си скочил. Или си се опитал да отвлечеш хеликоптера, или друга подобна глупост. Преди да си се усетил, изхвърчаш през вратата. Хеликоптерът обръща, прави бързо кацане на вражеска територия и прибират тялото ти. Край на историята. Край на проблема. Следват пълни военни почести. Флаг върху ковчега. Залп на гроба. Майка ми още беше жива, така че тя щеше да получи сгънатия флаг. Татко я прегръща през рамо. Всички са тъжни, но… „Защо се е самоубил? Той беше добро момче. Нормален във всяко отношение. Войната се добра до него. Тя го уби… уби ума му…“ — Мърсър погледна Броуди и Тейлър. — Та стоях и си мислех, че може би майор Пауъл преувеличава или нещо такова… или че може би се е опитал да ме предупреди да внимавам какво говоря и пред кого. Или че може аз да преувеличавам. Не съм параноик, но си мислех за Брендан Уорли. Ще допусне ли да говоря пред Военна прокуратура или ОКР? Или пред генерал Кларк? Готов ли е да види как „Флагстаф“ отива по дяволите, а той зад решетките? Едва ли. Влязох в комуникационния бункер, където беше радиостанцията и сателитният телефон. Там имаше две момчета — мои момчета, но не знаех дали са от онези, на които мога да се доверя. Можех да им наредя да излязат, но така щях да се издам. Така че на практика бях в безизходица в поста посред нощ, не знаех на кого да се доверя, а на сутринта щеше да пристигне хеликоптер. Влязох в бункера, седнах на леглото с автомата… и реших, че няма да чакам лайната да се разхвърчат, а че ще променя ситуацията. Точно на това бях обучаван. В три сутринта взех някои неща, включително очилата за нощно виждане, и се измъкнах през стената и минното поле с жиците. Имаше място, където можехме да го направим, в случай че положението ни стане неудържимо. Можехме да минем със затворени очи през мините. И след десет минути вече бях на път към Баграм, на около сто и петдесет километра през планински терен. Почти три дни път. Четири, ако пътуваш предимно нощем, така че шибаните талибани да не те видят. Представях си как Уорли пристига по зазоряване с хеликоптера и открива, че съм изчезнал. И как пълни гащите.
Мърсър замълча и Броуди реши, че капитанът си представя как Уорли пълни гащите. Като се изключеше това, Броуди не си спомняше някой да е споменал за хеликоптер, който трябвало да пристигне на сутринта на мистериозното изчезване на капитан Мърсър. Може би не беше имало черен хеликоптер, който да откара Мърсър на дълго хоризонтално и кратко вертикално пътуване. Или пък хеликоптерът беше станал черен, когато бе получил съобщение за отсъствието на Мърсър от поста. И че може би предвидената среща с генерал Кларк е била съвсем истинска. Нямаше начин да се разбере, но Броуди откри, че се надява Мърсър да е взел правилното решение поради правилни причини. В противен случай онези две години с талибаните бяха ненужни. Точно това се разбира под израза „мъгла на войната“. Мъглата е в ума ти — параноя, слухове, стрес, страх, умора и ежедневното напомняне, че си смъртен.
— Почти успях — каза Мърсър. — На третата нощ се натъкнах на талибански лагер… на петдесет километра източно от Баграм. И това беше началото на двете ми години в ада… благодарение на Брендан Уорли. — Той погледна Броуди и Тейлър. — Още ли мислите, че не бива да го убивам?
