Това беше въпросът, който Броуди не искаше да чува. Ако се направеше на тъп, щеше да получи куршум в коляното, а ако кажеше истината, вероятно щеше да получи куршум в главата.
— Чакам. И започвам да се ядосвам.
— Добре… — Очевидно войниците от Националната гвардия бяха докладвали прилежно на РБД-200, които имаха реалната власт по тези места. Броуди съжали за импулсивното си решение да размаха снимката на Мърсър, но тогава идеята му се беше видяла добра. Погледнато от позитивната страна, явно беше поразтърсил дървото и от него бяха паднали няколко ябълки. И ето че се намираше на правилното място — макар и в неправилен момент — гледащ в дулото на пистолет и отговаряш на въпроси за тайната си мисия.
— Вече съм ядосан. — Мъжът се прицели.
— Задръж, Пио. Търся капитан Кайл Мърсър, за да го разпитам защо е дезертирал от американската армия.
На Пио му бяха нужни няколко секунди да смели чутото.
— Кой казва, че е дезертирал?
— Американската армия.
— Той е бил храбър войник.
— Да. А после е дезертирал. Избягал е.
— Бил е пленник на талибаните.
— Точно така. След като е избягал.
Пио отпусна малко пистолета и попита:
— Кой си ти?
Кларк Боуман, застрахователен агент? Вече не.
— Аз съм следовател от американската армия. Трябва да говоря с капитан Мърсър. Знаеш ли къде е той?
— Няма го. Аз съм онзи, който задава въпросите — напомни му Пио.
— Ясно. Стреляй. Не… искам да кажа…
— Млъквай. — Пио го погледна и Броуди разбра, че мъжът се мъчи да реши дали трябва да го убие, да го заведе някъде за по-подробен разпит, или може би да го предаде на някой друг, който да му въздаде революционно правосъдие.
Броуди беше загрижен за Луис, но ако го демонстрираше, щеше да даде на мъжа от РБД още един коз. Освен това се тревожеше за Маги Тейлър, която седеше сама в колата. Но Тейлър можеше да се погрижи за себе си и вече трябваше да си е дала сметка, че Луис закъснява и че нещо в „Кокошарника“ не се е развило по план. Надяваше се, че ще изпълни заповедта му и ще се махне.
— Можеш ли да пратиш съобщение на капитан Мърсър от мое име? — попита Броуди.
Пио се усмихна за първи път.
— Si. Съобщението ще е, че си мъртъв.
— Това няма да зарадва сеньор Кайл. Той ще иска да говори с мен.
Пио кимна.
— Si. Ще иска да те убие лично.
— Вероятно. Е…
— Млъквай. — Пио отново зае поза за стрелба и насочи пистолета към чатала на Броуди. — А сега ми кажи къде е дамата ти, или топките ти заминават.
— Ако ти кажа, ще трябва да те убия.
— Qué?
Броуди се метна от стола си, като го дръпна със себе си и слава богу, щепселът излезе от контакта и стаята потъна в пълен мрак. Видя проблясъка на беретата и чу как куршумът изсвистява над главата му, докато вадеше пилата. Претърколи се през рамо към втория проблясък и мушна нагоре с надеждата да улучи топките на Пио. Улучи нещо, Пио изкрещя и се блъсна в дървената врата. Броуди остана снишен и нанесе ляв и десен в корема и чатала му, докато не чу и не усети как Пио се свлича на пода; продължи с десен към главата му, но не улучи в тъмното, след което пилата в лявата му ръка се заби някъде в лицето на Пио. Той изпъшка, след което настъпи тишина.
Пистолетът още беше в играта, в ръката на Пио или на пода, и тъй като Броуди не знаеше къде е, трябваше да убие Пио по старомодния начин, с голи ръце. Напипа главата му с лявата си ръка, сграбчи го отзад за косата, дръпна и го фрасна в гърлото, смазвайки трахеята.
Затърси пипнешком по пода, намери кабела и контакта и пъхна щепсела. Лампата, която беше паднала на розовия килим, светна и Броуди рязко се извъртя към вратата.
Пио седеше на пода с опрян във вратата гръб, а пистолетът беше в ръката му. Лицето му беше пълна каша, но и двете му очи бяха отворени и се взираха в нищото. Гърдите му се надигаха трескаво в опит да си поеме дъх.
Броуди стана и тръгна към него, без да изпуска от поглед оръжието. Посегна да го вземе, но Пио го видя и дръпна ръката си, а после се опита да я вдигне.
— Дай да ти помогна — каза му Броуди. Издърпа беретата от ръката му, опря заглушителя отстрани на главата и изстреля куршум в мозъка му.
Вдигна лампата от пода и я постави на нощната масичка, отиде до мъртвия, завлече го по килима и го претърколи под леглото. Забеляза, че пилата за нокти се е забила в корема му. Дръпна завивките, за да скрие тялото, след което хвърли няколко възглавници и плюшени играчки на килима, за да скрие кървавата диря.
— Добра работа, господин Броуди — каза на глас. — А сега какво?
Изгаси лампата, отиде при вратата и се ослуша. Стените на стаята бяха от дебел бетон, но дървената врата беше тънка и той чу гласа на Карло в коридора. Затвори се врата на стая, чуха се стъпки, последвани от трясъка на тежката метална врата в края на коридора.
Броуди обмисли следващия си ход.
