Броуди последва Карло през завесата; Лупе не дойде с тях. Спряха в малко антре с две метални врати. На онази отляво на Броуди пишеше HOMBRES, а тази директно пред него имаше оранжев знак за строеж и надпис на английски: РАБОТЕЩИ ЖЕНИ. Много смешно.
Без да казва нищо на Карло, Броуди отвори вратата на тоалетната. Крушката на тавана разкри малко едноместно помещение. Луис го нямаше.
— Политиката на „Ел Галинеро“ е да награждаваме шофьорите и водачите, които ни водят добри клиенти — каза Карло. — Вашият амиго си изкарва добре. За сметка на заведението.
Броуди не се върза на това, но кимна. Карло явно беше намислил нещо и не трябваше да си следовател от ОКР, за да се досетиш, че то не е добро. Броуди не се съмняваше, че може да срита Карло така, че да прати топките му чак в гърлото, да му вземе оръжието и да си пробие път до изхода със стрелба, ако се наложи. Но не можеше да остави Луис, а нямаше представа къде е той.
— Сеньор? Може би ще пикаете по-късно?
Броуди кимна.
Карло настоя Броуди да тръгне пръв и двамата продължиха през вратата на работещите жени по дълъг тесен коридор с дървени врати, номерирани с химически молив. Зад някои от тях Броуди чу ритмично скърцане на евтини пружинени матраци, примесени от време на време с неубедителни женски стонове на удоволствие. Точно когато си мислиш, че работата ти е гадна, откриваш, че има и по-лоши начини да си изкарваш хляба.
— Спрете тук — каза Карло.
Броуди се обърна и видя, че Карло отваря една врата и му дава знак.
Броуди влезе в малка стая без прозорци, осветена от една-единствена нощна лампа, която слабо осветяваше розов килим и боядисани в жълто стени. Обзавеждането се състоеше от дървен стол, изтърбушено легло и всякакви натруфени възглавнички, кукли и плюшени животни. Тръпки да те побият.
Карло остана в коридора.
— Седнете, сеньор. Пия ще дойде след малко.
Броуди остана прав.
Карло го погледна и се усмихна.
— Ще получите онова, за което сте дошли. — Затвори вратата и Броуди чу щракането на резе.
Нещата определено не се развиваха по план, но все още беше възможно да прекара известно време в стаята с говореща английски проститутка, която познава Кайл Мърсър. Възможно, но малко вероятно. Всъщност беше заключен в помещение дълбоко в недрата на контролиран от мафия бардак, без оръжие и без средства за комуникация, а Луис беше изчезнал. От друга страна, той беше почти сигурен, че Ал Симпсън е видял Кайл Мърсър именно тук. Това означаваше, че ще получи отговори — или от Пия, или от някой друг, който влезе в стаята.
Огледа се и си припомни, че дори най-неочакваните предмети могат да се превърнат в сносно оръжие. Плюшените играчки обаче не се брояха.
Нощната масичка имаше чекмедже. Броуди го отвори и видя разхвърляна козметика и метална пила за нокти, която пъхна в джоба си.
Единственият подвижен обект в стаята беше дървеният стол. Броуди го вдигна и установи, че е достатъчно тежък да счупи един-два черепа. Докато оставяше стола на розовия килим, погледна кабела между лампата и контакта в стената и го уви около единия крак на стола.
Преди да успее да продължи с проучванията си, резето отново изщрака и вратата се отвори. На прага стоеше не Пия, а един от типовете от РБД-200, които беше видял в салона, с червената барета и кърпата.
Мъжът — мускулест, към трийсетте — затвори вратата и го погледна.
— Сядай.
Броуди седна на стола и го погледна в очите. Лицето на мъжа не беше особено дружелюбно.
— Кой си ти?
— Кларк Боуман. А вие?
— Какво търсиш тук?
— Искам жена.
— Имаш жена. Видели са ви с нея при клиниката.
— С нея сме само приятели.
— Казали са ви да се махнете от квартала и да не се връщате.
— Съжалявам. Мислех си, че това е друг квартал.
— Ние контролираме този квартал и ние решаваме кой е добре дошъл тук.
— Ясно. Тръгвам си.
— Аз ще реша това.
— Пак ясно. Виж, амиго, просто дойдох да изчукам жена и имам пари, които мога да ти дам, ако идеш да ми доведеш Пия.
— Няма никаква Пия.
— Казаха ми, че има.
— Но можеш да ме наричаш Пио, което означава „благочестив“, какъвто не съм.
— Кларк пък е близко до „чиновник“, което…
— Ще ти задам няколко въпроса и ако отговорите не са същите като на шофьора ти, значи някой от двама ви лъже и ще си плати за лъжите. А може и двамата да платите.
— Шофьорът ми не знае нищо за мен.
Мъжът посегна към кръста си и извади пистолет — „Берета М9“ със заглушител. Лошо.
Мъжът вдигна пистолета и Броуди видя проблясък, последван от приглушения пукот и тупване на куршума в стената над главата му. Парченце от бетона или от куршума опари тила му.
— Следващият ще е в коляното ти — каза мъжът. — А следващият… кой знае? Може би в топките ти.
Броуди изобщо не се съмняваше, че думите му са сериозни. Освен това не мислеше, че ролята на Кларк Боуман е разкрита, затова го удари на молби.
— Моля ви, сеньор, вземете парите ми и приемете моите извинения…
— Млъквай! — Мъжът от РБД вдигна беретата с две ръце и се прицели в дясното му коляно. — Сега ще ти задам важен въпрос и ти ще ми кажеш истината — или ще изгубиш коляното си. Comprende?
— Si.
— Добре. Кажи ми защо търсиш сеньор Кайл.
