Кармен погледна часовника на стената, после се наведе и попита мъжа под леглото. Броуди чу приглушен отговор, след което Кармен го погледна.
— Платил е за цял час. Така че… още двайсет минути.
— Добре — рече Броуди. — Може да ни потрябват.
Той подпря калашника на стената и седна в стола. Луис остана прав с беретата в ръка, без да изпуска от поглед вратата. Имаше добри инстинкти. И току-що беше убил. Беше намерил воина в себе си.
Кармен взе пакет цигари от нощното шкафче, извади една и запали.
— Кайл Мърсър тук ли е? — попита Броуди.
Тя дръпна от цигарата и пусна дълга струя дим.
— Не. Не е идвал от две седмици.
Две седмици. Точно след като Ал Симпсън го беше видял. Сигурно се беше уплашил.
— Откога го познаваш?
Кармен се замисли за момент.
— Някъде от четири месеца. Танцувах в салона и видях големия гринго на една маса да ме гледа. Беше красив. Заради английския обикновено пращат такива клиенти при мен, както и него. Дойдохме тук, прекарахме известно време, той си плати и си тръгна. Следващата вечер пак танцувах и той пак беше в салона. Но този път разговаряше с хора от колективо. Нали ги видяхте там? Момчетата от бандата?
Броуди кимна. По-добре беше да не навлиза в подробности по темата.
— Да, човек не се захваща с такива. Видях го да говори с тях и попитах Карло. Странно беше янки да говори с тях, но… Карло ми каза, да си гледам работата. А после сеньор Кайл плати да ме види отново и започна да ме посещава по два-три пъти седмично. Отначало не говореше много. Изглеждаше, сякаш… главата му е някъде другаде. Винаги умислен. А после започна да говори по малко…
Някакъв мъж се развика в коридора точно до вратата им. Луис отиде до нея, подпря я с тяло и се заслуша. Чу се и втори глас. На Лупе. Двамата спореха за нещо.
Кармен гледаше разтревожено вратата.
Луис се обърна към Броуди и прошепна:
— Един клиент не е доволен от момичето си. Казва, че било болно.
Чуха се звуци от борба, после гласовете замлъкнаха и се затръшна врата.
Кармен поклати глава, промърмори нещо на испански и отново дръпна от цигарата.
— Не бива да карат болни момичета да работят.
Броуди си помисли, че това звучи разумно. Освен това си помисли, че това място и цялата страна наистина са пропаднали в ада. Тук нямаше милост, а животът — също като националната валута — нямаше никаква стойност.
Погледна часовника на стената. Тук беше доста оживено, нямаше как да заключват вратите, а сега в две от двайсет и четирите стаи имаше трупове. Приличаше на разпит на цивилен на бойното поле — искаш по-бързо да прескочиш глупостите и да получиш информацията, която ще ти спаси живота или ще послужи на мисията ти, преди лошите да те намерят и да се опитат да те убият.
Броуди насочи вниманието си обратно към Кармен.
— За какво говореше сеньор Кайл?
Кармен остана за момент загледана в затворената врата, след което се обърна към Броуди. Изглеждаше нервна; пак дръпна от цигарата.
— Казах ви, не говореше много… но след около две седмици ми каза, че бил от американската армия и бил пленен в Афганистан. И че сега работи с колективо, но не ми каза нищо конкретно. Понякога го виждах в салона да говори с момчета от бандата, а веднъж дори с хората на режима, онези свине с костюмите. Чух един-двама да го наричат camarada. Другар. Не знам, просто ми се струваше шантаво някакъв войник янки да се появи отникъде и да стане редовен посетител и може би приятел на чавистите.
Комунист ли беше другарят Кайл? Малко вероятно. Мърсър правеше каквото е нужно, за да се сближи с тези хора, каквато и да беше причината за това. Поне Броуди смяташе така. Но пък, от друга страна, кой можеше да каже дали двете години в плен при талибаните не бяха размътили главата и лоялността му?
Кармен го гледаше.
— Значи и вие сте от армията?
— Да.
— Участвали сте със сеньор Кайл във войната?
— В различни войни. И в същите лайна.
Кармен го изгледа странно. Допуши цигарата, смачка фаса в пепелника на масата и запали друга.
— Случвало ли ти се е да подслушаш някой разговор между сеньор Кайл и онези хора от бандата или режима? — попита Броуди.
— Не… но една нощ дойде при мен, свършихме си работата и после той ми каза, че стаята му трябва и аз трябва да се махна. Казах добре. Това не е нещо, което правим за клиентите, но сеньор Кайл е различен, а аз разбирам нещата. Облякох се и тръгнах към салона. И в коридора се разминах с един възрастен мъж, когото бях виждала напоследък. Тъмнокож. Бях го забелязвала през последните няколко седмици. Понякога седи сам на бара, не говори много, никога не ми е бил клиент, но едно-две момичета са лягали с него. Та се разминахме по коридора, той само ме изгледа, а после се обърнах и го видях да влиза в стаята ми. Отидох в салона и попитах Карло що за тип е онзи. Карло ми каза да си затварям устата и да си гледам работата. Но аз съм любопитна, така че седнах на бара и попитах бармана Амандо. Той ми каза, че мъжът бил офицер от армията, генерал. Познал го от телевизията и вестниците. Генерал Гомес.
