— Казах му, че искам да се махна — продължи Кармен. — Той не ме разбра, каза, че просто се бил погрижил това да не се повтаря. Мислеше си, че ще съм адски благодарна или нещо такова. — Тя поклати глава. — Опита се да ме убеди да остана, че в Каракас било лошо, че тук съм можела да живея на спокойствие. Отговорих му: какво спокойствие е това? Тогава разбрах, че приказките за една седмица са глупости, че той иска да ме задържи там, и се уплаших, че няма да ми позволи да си тръгна. Но на следващия ден той ми каза, че отива в Каракас и че мога да тръгна с него. Така се върнах. Другите момичета останаха. Той ме доведе тук. И тогава го видях за последно.
— Мислиш ли, че се е върнал в джунглата? — попита Броуди.
— Мисля… да, той изглеждаше щастлив там.
Ясно. Щастлив на място, където единственият закон е законът на джунглата. Капитан Мърсър вероятно беше чел поне два пъти „Сърцето на мрака“ и бе гледал десетина пъти „Апокалипсис сега“. Броуди се запита колко ли от добре обучения офицер е останало в него.
Връщането на Кармен в Каракас беше сериозен пробив в сигурността, макар че е била с вързани очи през най-важната част от пътуването. Броуди си помисли как Мърсър беше пощадил Ал Симпсън и как тази постъпка пряко беше насочила ОКР към него. А сега и това — позволил на проститутка, която говори идеален английски, да се върне в „Кокошарника“, където вече са го видели, вместо да я задържи — или да я убие. Сеньор Кайл явно наистина я харесваше. Което беше лошо за него, тъй като тази сеньорита щеше да отведе Броуди и Тейлър право при него. „Прецака се, капитане“. Всички се прецакваха накрая.
— Искам да ми опишеш по-добре селото, в което сте кацнали — каза Броуди.
Кармен изглеждаше раздразнена и търпението ѝ като че ли се беше изчерпало, но отговори.
— Беше просто малко село с колиби… но имаше туристическа къща за гости. Живееха съвсем малко хора. Мисля, че селото беше само за туристи, но туристи нямаше, така че бяхме само ние и местните.
— От какво бяха направени колибите?
Кармен се замисли за момент.
— Камъни, кал или нещо такова.
— Цвят?
Тя отново се замисли.
— Мисля, че жълт. Може би са били боядисани.
— Имаше ли църква? Магазини?
Тя поклати глава, запали нова цигара и погледна към вратата.
— Приключихме ли?
— Почти. Разкажи ми за пътуването по реката.
— Бях с вързани очи.
— Опитай се.
Кармен го изгледа и се замисли.
— Имаше много завои. Пътуването продължи дълго. Около час. Или повече.
— Нагоре по течението ли пътувахте, или надолу?
— Откъде да знам, мамка му.
— Каза, че лодката имала мотор. Той през цялото време ли работеше?
Кармен се замисли.
— Si. Почти през цялото време.
Броуди кимна. Вероятно бяха пътували срещу течението.
— Когато спряхте, на левия бряг ли слязохте, или на десния?
Кармен се замисли.
— На десния.
— И колко време вървяхте от реката до лагера?
— Казах ви, петнайсетина минути.
— Имаше ли пътека?
— Имаше шибани дървета.
— Палми? Цъфтящи растения?
— Имаше палми в тревистата част, но когато влязохме в джунглата, там ги нямаше. Видях много големи дървета, много… като лиани, а също и хубави цветя с най-различни цветове.
— Какво друго видя?
— Нищо.
— Помисли.
Тя се замисли за минута.
— Да, добре. Имаше малък поток близо до мястото, където нямаше дървета, както и още една от онези планини с плоски върхове.
— Може да е била същата планина.
Кармен поклати глава.
— Тази беше различна. По-зелена, с дървета по склона. Трудно беше да се определи колко е далече, защото беше много голяма.
— Някой каза ли защо онези мъже са били в лагера? За какво са тренирали?
Кармен го погледа.
— Тренираха да убиват хора.
Кармен явно трябваше да бъде научена на петте основни въпроса на следователя.
— Кого да убиват и защо? — попита Броуди. — Сеньор Кайл каза ли нещо за това?
Тя поклати глава.
— Не говореше с мен за лагера.
— А ти попита ли го? Или някой друг?
— Не исках да знам.
Ясно. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Но Кармен беше разпитвала Карло и бармана за сеньор Кайл и за госта му в „Кокошарника“. Значи беше любопитна. Броуди беше сигурен, че тя знае повече, отколкото казва. Освен това беше сигурен, че досега тя беше честна с него и не си измисляше заради парите. Ако разполагаше с още десет минути, щеше да намери и последното парче от пъзела — за какво е тренирал Кайл Мърсър в онзи лагер? Но времето беше изтекло. Трябваше сам да намери отговора, когато открие лагера и капитан Мърсър.
Междувременно разполагаше с известна информация — град Сиудад Боливар, село, пътуване нагоре по река, както и характерни топографски особености. И това можеше да се окаже достатъчно, за да определи най-общо местоположението на Кайл Мърсър.
Броуди стана.
— Gracias, señorita. Много ни помогна. — Даде ѝ петстотинте долара и добави още сто. — За пенсионни осигуровки.
Кармен погледна банкнотите, стана и ги прибра в чекмеджето на нощното шкафче. Изгаси цигарата си и се обърна към Броуди.
— Мисля, че сеньор Кайл не е ваш амиго.
— Правилно — отвърна Броуди. — Не е.
— Ще го убиете ли? Затова ли ви е изпратила армията?
— Просто ще поговоря с него.
Кармен намери отговора му за смешен.
