Това малко изненада Броуди. Генерал. Но както беше подозирал, Мърсър беше редовен посетител тук и това място му бе нещо като скривалище и свърталище едновременно. Кафене с проститутки. Но и нещо повече — нещо като база за капитан Мърсър, който очевидно се беше установил сред местните тартори. Какво беше замислил, по дяволите?
— Попита ли сеньор Кайл за посетителя му?
Кармен поклати глава.
— И да го бях попитала, нямаше да ми каже.
В коридора отново се чуха стъпки. Кармен погледна вратата, после подпряния на стената калашник и попита:
— Откъде взехте това?
— От „Спортни стоки на Хуй“.
Отговорът му като че ли я обърка. Тя загледа Луис, който крачеше нервно от вратата до стената и обратно: явно започваше да се досеща, че тези двамата вече са се позабавлявали в „Кокошарника“, преди да дойдат в стаята ѝ.
— Карло ще ме убие, ако разбере, че съм говорила с янки за сеньор Кайл — каза тя.
— Няма, стига да си мълчиш. — Свидетелката му започваше да се изнервя. Време беше да продължи по същество. — Знаеш ли къде е сеньор Кайл в момента?
Тя кимна.
— Si. Ходих с него.
Броуди се наведе напред в стола си. Джакпот.
— Къде си ходила с него?
— В джунглата.
— В коя джунгла?
Кармен сви рамене и отново дръпна от цигарата.
— Не знам. В шибаната джунгла.
— Кога?
— През същата нощ, когато дойде генерал Гомес, който си тръгна след половин час. После сеньор Кайл дойде и ми каза, че е платил на Карло да ме вземе на пътуване за една седмица. Понякога ми се случва да имам богати клиенти, които плащат повече, за да ме заведат в хотел или другаде за цялата нощ. Но той каза за една седмица, и че ще бъдем извън Каракас. Не ми каза къде.
— И ти какво каза?
— Аз нямам думата. Той иска да плати за седем дни, а аз да кажа не? Това ще означава край за мен. А освен това го харесват, нали разбирате.
Каза последното така, сякаш оттогава мнението ѝ за сеньор Кайл се е променило.
— Значи сте отишли в джунглата? — попита Броуди.
— Si. Летяхме. Събрах си нещата, качихме се в кола с шофьор и стигнахме до летище „Ла Карлота“.
— Къде е това?
— В Каракас. Не е далеч. Малко летище. Официалното му име е „Франсиско де Миранда“.
Броуди кимна. Поне едно от предчувствията му се потвърждаваше.
— Стигнахме до летището — продължи тя. — Аз много се вълнувах, никога дотогава не бях напускала Каракас. Качихме се на малък самолет с пилот и отлетяхме. Не знам къде отидохме, а сеньор Кайл беше много мълчалив.
Сеньор Кайл явно беше необщителен тип.
— Какъв беше самолетът?
Кармен сви рамене.
— Ами самолет. Малък.
— Реактивен? С перки? С един мотор? Или с два?
Кармен се замисли за момент.
— С две перки.
— И с колко места?
— Мисля, че шест.
— Марка? Или име на авиокомпания по него?
Тя отново сви рамене.
— Това пък какво ме интересува?
— Права си. Продължи, por favor.
— Добре. Летяхме около час и половина и кацнахме в Сиудад Боливар.
Броуди се обърна към Луис.
— Знаеш ли това място?
Луис спря да крачи напред-назад и кимна.
— Град на юг.
— Влязохме в сградата на летището, в която нямаше хора през нощта — продължи Кармен. — После някакъв служител дойде да ни вземе и се качихме в друг самолет. По-малък от първия. И отново отлетяхме. Летяхме около час. И кацнахме в едно малко село.
— На летище ли кацнахте? Или просто на писта?
— На черна писта. Имаше някакви колиби или нещо такова, черни пътища. Беше адски шантаво.
— Знаеш ли името на селото?
Кармен го погледна.
— Защо искате да знаете?
— Искам да намеря приятеля си — повтори Броуди. — Научи ли името на селото?
— Не.
— Ако ми го опишеш добре, ще ти дам още сто долара.
Кармен се замисли за момент.
— Беше до малка река. И прекарахме нощта в къща за гости. На следващия ден го разгледах по-добре. Няколко колиби със сламени покриви сред тревите покрай джунглата. И онази голяма шибана планина. По-висока от хълмовете около Каракас, с голям плосък връх. Адски шибано. И склоновете ѝ също бяха равни, като голяма каменна стена. Един от местните, който говореше испански, ме видя да я гледам и ми каза, че от другата страна на планината е Салто Анхел.
— Това пък какво е?
— Ангелският водопад — каза Кармен. — Прочута гледка, най-високият водопад в целия свят. И си дадох сметка, че това село трябва да е мястото, на което идват посетителите, за да видят водопада, защото имаше дървена табела с надпис „Bienvenido“ на испански и „Добре дошли“ на английски.
Е, това вече беше нещо. Сеньор Кайл бе завел любимата си проститутка на известно място в южната част на страната, а сега тя беше отново в Каракас, за да разказва за преживяването. Това беше от щастливите попадения, за които ченгетата се молят — и после казват, че било плод на добра детективска работа. Както си и беше в случая.
— Колко време останахте там? — попита Броуди.
