— Не съм те виждал от седмици — каза Майо със закачлива усмивка. — Да не си бил в отпуск, Уилсън? Носил си се по повърхността на живописното Мъртво море, размазвал си хумус по физиономията си, пийвал си отлежало вино „Манишевиц“ и си мислел: „Ето това е живот! Така трябва да се живее!“
Майо погледна към коридора, по който мина забързан францискански свещеник с рижа брада и кафяво расо. На въжения му колан подрънкваше броеница от маслиново дърво. Беше Денис Муни, веселият, дъвчещ пури отец, който отговаряше за Църквата на Полето на пастирите в градчето Бейт Сахур, недалеч от Витлеем. При посещенията си в Йерусалим той се отбиваше и в „Хадаса“. Майо го намираше за отегчителен и изпита дълбоко облекчение, когато свещеникът не спря да си побъбрят.
Погледът на Майо се върна към санитаря.
— Какво ти има на ръката? Изгорил ли си я?
— Гореща печка.
— Печка-мечка! Разбери нещо, Уилсън. Не можеш да палиш огън за печене на сладкиши, като полееш парче
— Бях в отделението по изгаряния. Понякога пациентите заспиват трудно.
Майо сведе поглед и кимна.
— Да, знам — промърмори мрачно той.
— Отивам в лабораторията. Искате ли нещо?
— Не, не, Уилсън. Благодаря ти.
Майо отново стана сериозен. Яркият щит на хумора беше станал твърде тежък, за да го вдигне високо. Уилсън го изгледа съсредоточено за момент, после се обърна и излезе. Майо вдигна глава и го проследи с очи. Веднъж месечно неврологът отиваше с кола до Рамала, където помагаше като доброволец в един лепрозариум, поддържан от австрийски монахини. Няколко пъти беше заварил там Уилсън да чете книги или новини на неграмотните и слепите прокажени. Последното напомни на Майо за друго „чудо“ — този път се касаеше за възрастна прокажена жена от село, която постепенно беше загубила зрението си. Седеше сама в тъмна килия и надаваше остри писъци всеки път, когато неочаквано я изложеха на светлина. Преди два месеца зрението й се бе възстановило. Тя не се бе излекувала от проказата, но в голяма степен се бе спасила от самотата.
— Трябва да си коригирам носа!
Самия нахълта в стаята, размахвайки ръце. Колосаната й престилка шумолеше. Тя се отпусна на протъркания стол от зелена изкуствена кожа.
— Ето, виждаш ли? — Сестрата обърна глава на една страна и повдигна с пръст върха на носа си. — Трябва ми някой добър лекар. Страшно добър.
Майо гледаше стъписано как сестрата се стоварва на стола. Краката й увиснаха на няколко сантиметра над пода, а огромните й обувки щръкнаха нагоре.
— Другата седмица ще имам гости от Америка за вечеря — продължи тя. — Как да се подготвя? Каква храна да им сервирам? Израелска или арабска? Каква?
Тя не спираше да жестикулира ожесточено, а големите й тъмни очи блестяха. Впусна се в задъхан монолог, който преминаваше хаотично от тема на тема — предстоящата вечеря, Голанските възвишения и точното количество лимонов сок в рецептата за хумус. Най-накрая, когато кутията с безсмислени теми се изчерпа, тя скочи на крака и започна да разглежда снимките и цитатите по стените.
— Виждам, че си закачил много нови неща — отбеляза Самия.
— Защо не?
— Уилсън ли излезе от тук преди малко?
— Да.
— Около него винаги е толкова спокойно. Забелязал ли си, Моузес?
— Не.
— Ти си от камък. Малко е муден, но… тази усмивка! Направо е убиец! Не разбирам само защо не вземе да си обръсне брадата. Знаеш ли, че живее на нашата улица, срещу мен? Виждам го непрекъснато.
— Желателно е да носиш брада по тези места, Самия.
— Да, да. И е хубав. Само че е твърде млад за мен, Моузес.
Майо я изгледа озадачено.
— Твърде млад? — учуди се той. — Уилсън е
— Глупости. Освен това виси с разни отрепки в „Клуб 2000“.
— Откъде знаеш? Да не би да го следиш, Самия?
— Недей да хитрееш. Понякога поглеждам през улицата и виждам как в апартамента на Уилсън се разхожда някакъв тип. Дръпва пердетата и поглежда надолу, когато търговецът на плодове дрънка с камбанката си. Винаги е по пижама. Мислиш ли, че Уилсън е обратен?
— Съмнявам се.
— Няма да му навреди, ако махне тая брада. Тя скрива по-голямата част от лицето му. Какво е това? Означава ли нещо? Да не е реплика от някой филм?
Самия посочи един надпис с големи печатни букви, който Майо беше сложил под снимката от „Казабланка“:
— Да, означава нещо.
— Какво?
— Не е важно.
— Толкова си проклет! А тези тук? — попита сестрата. — До снимката на Мерал, когато направи онзи арест. — Самия премести ръката си от вестникарската снимка на униформен сержант към съседната. На нея се виждаха две усмихнати момчета, прегърнати през рамо. Тя посочи. — Това си ти, нали? Отляво?
— Да, аз съм.
— А кой е другият?
— Мерал.
— Никога нямаше да се сетя.
— Защо?
— Защото изглежда щастлив.
