Майо се втренчи в снимката. В очите му се появи далечна тъга. Спомни си как три месеца след като бе направена, почина майката на Мерал, последният член от семейството му. На дванайсет години той трябваше да се погрижи за погребението.
— Какъв тих човек — отбеляза сестрата. — Вижда ли се с някого?
— Какво имаш предвид? С психиатър ли?
— Не, с жена.
— Не мисля.
— Лошо — каза сестрата.
После се завъртя към Майо със сияещи очи.
— Не беше ли страхотен с онзи маниак от Психото?
Усамотено на седмия етаж, психиатричното отделение на болницата някога бе приютило двама кротки пациенти с шизофрения, всеки от които вярваше, че е Исус Христос. Преди шест седмици единият от тях бе убил другия. Убиецът, пленен 17-годишен войник от Сирия, загубил гениталиите си в сражение, съвсем неочаквано и без очевидна причина преряза гърлото на жертвата с трийсетсантиметров кухненски нож. После го доближи до собственото си гърло и заплаши, че ще се самоубие, ако охраната на болницата се опита да го хване. При тази патова ситуация някой предложи да се обадят на полицай Мерал и да го събудят посред нощ. Когато го видя да влиза в отделението, младият чернобрад убиец, който в момента проповядваше екзалтирано, за да докаже божествената си самоличност, просто млъкна. Мерал отиде до него с вдигнати длани и меко произнесе на арабски: „
— Беше изумителен — продължаваше да бърбори Самия, като пак се обърна към стената. — Искам да кажа, у него има нещо, което те пленява. Нямам представа какво е, но му се доверяваш. Нали? Просто му се доверяваш. А това какво е?
Посочи една гравирана плочка, на която пишеше „CUBA SI, MASADA NO!“
— Не разбирам — добави сестрата. — Какво…
Неврологът я прекъсна енергично.
— Стига толкова, Самия! Престани! Хайде, седни тук и ми разкажи всичко отначало.
Сестрата го погледна недоумяващо.
— Какво да ти разкажа?
— Много добре знаеш какво.
— Не, не знам.
— Цялата история за клоуна.
— А, за нея ли става дума? — Самия махна отегчено с ръка и се обърна, за да разгледа отново снимките. — Не съм съвсем сигурна, че бих могла…
— Престани! Предавам се! На параноичния фронт всичко е спокойно! Виж, премислих нещата и искам пак да чуя историята с най-малките подробности, които можеш да си спомниш. Този път ще слушам, Самия, обещавам!
Маската на безразличие падна от лицето на сестрата. С благодарно и трогнато изражение тя се запъти към стола от изкуствена кожа и седна. Сега обаче не се отпусна в него, а се приведе леко напред, тръпнеща от нетърпение още веднъж да разкаже историята си.
Преди два дни (понеделник), 11 март, по време на почивката си в три през нощта тя отишла в детското отделение, за да се види с Ципи Там — нейна приятелка и дежурна сестра във въпросната смяна. По пътя Самия зърнала един клоун с циркаджийски костюм и грим, който сръчно жонглирал с три оранжеви топки пред публика от само две будни деца в отделението: двегодишно момиченце с розови бузки и „детето-чудо“ с рабдомиосаркома.
След като свърши, сестрата се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Майо я попита дали е сигурна за датата, на която се бе случило това. Тя потвърди.
Същия ден ракът и дизавтономията мистериозно бяха изчезнали.
— Знаеш ли кой беше клоунът? — попита Майо.
Сестрата сви рамене.
— Не?
— С целия този грим и костюма… Носеше червена перука. Дълга и рошава — обясни тя. — На ситни къдрици.
— Трябва да е бил от персонала — предположи Майо.
— Не знам.
— Или човек, нает от родители?
Сестрата вдигна вежди.
— Какво искаш да кажеш?
— Някое от децата имаше ли рожден ден?
— Кога?
— Въпросния ден.
Майо си спомни за времето в Калифорния. Родителите обикновено изпращаха клоун на ролкови кънки на мястото, където се празнуваше детският рожден ден.
— Не знам, Майо. Защо?
— Няма значение. Колко висок беше клоунът?
— Доста, струва ми се. Голям човек.
— С едро телосложение? Мускулест?
— Да, и двете.
— Значи си сигурна, че е бил мъж?
— Не.
— Как така?
— Казвам само, че не съм сигурна.
— Но предполагаш, че е бил мъж?
— Някога виждал ли си жена клоун?
— Излизал съм с много такива, Самия. Говори ли с него?
— Не. Само минах оттам.
— Той видя ли те?
— Не знам. Не мисля.
— Продължи ли да жонглира?
— Да.
— Децата изглеждаха ли разтревожени?
— Не, бяха радостни. Момиченцето пляскаше с ръчички и се смееше.
Майо се втренчи безизразно в сестрата. После сведе очи към бюрото и кимна.
— Добре — каза разсеяно той. — Вярвам ти.
Майо изведнъж надигна глава.
— Повика ли охраната, Самия?
— Не. Помислих си, че е получил позволение, и реших първо да попитам Ципи. Тя обаче не беше в стаята си. Върнах се пак в отделението, за да разбера какво става, но той беше изчезнал.
— Клоунът ли?
— Да, клоунът.
— А двете деца бяха ли будни?
— Само момчето.
— Стори ли ти се някак различно?
— Различно? В смисъл?
— По-здраво например?
Самия поклати глава.
