Димитър полностью

Асансьорът спря с глухо тупване.

Майо вдигна очи и се загледа отнесено в дългия коридор и редиците с номерирани стаи за пациентите. Чудеше се какво става с него. Кое от всичките странни разстройства на ума бе оставило призрачен отпечатък върху мислите му? В далечината проблесна нещо бяло, когато една сестра се появи изневиделица от страничен коридор. После Майо зърна някакъв санитар, може би Уилсън. Изчака двамата да се скрият от погледа му и отново тръгна напред. Стигна до стая 406, спря пред нея и надникна през прозорчето. Вътре се виждаше единствено меката светлина на нощната лампа. Последният обитател на стаята беше Рикардо Рей, пациент на Майо. Онзи, който бе починал. Имаше търпелива и добра душа и лице на белокос херувим. Рей работеше в Испанското консулство и бе поверен на грижите на Майо, след като бе прекарал тежък инсулт. След няколко седмици на възстановяване прогнозата на Майо стана предпазливо оптимистична въпреки проблемите със зрението на пациента — той не различаваше предметите на повече от половин метър. После нещата придобиха леко зловещ характер. Рей започна да твърди, че вижда хора, които не са там. Веднъж, докато разговаряше с Майо, испанецът млъкна по средата на изречението и погледна вляво от леглото. Заговори е апломб и изтънчена любезност, сякаш не се обръщаше към призраци:

— Ужасно съжалявам, познаваме ли се?

Първоначално Майо не се обезпокои твърде много и отдаде случилото се на вероятно увреждане на зрителния център в мозъка на Рей. Ситуацията обаче се промени, когато неврологът го попита какво са му отговорили привиденията.

— Нищо — бе отвърнал Рей.

— А помежду си? Казаха ли си нещо?

— Не, не си говореха.

— Добре. Какво правеха тогава?

Рей сведе замислено глава и остана безмълвен известно време, сякаш старателно обмисляше въпроса. След това погледна нагоре и заяви:

— Те са само свидетели.

Незнайно защо, отговорът разтревожи Майо.

След пет седмици Рей умря.

Майо се почеса по носа с кокалчето на пръста си. Смъртта на Рей. Там ли беше проблемът?, запита се той. Спомни си как в началото на кариерата му го бяха измъчвали предсмъртните думи на един филмов актьор, починал едва на шейсет години: „Но аз току-що дойдох на този свят!“ С времето обаче Майо свикна със смъртта. „А и не мисля, че това е скръб — разсъждаваше той. — Веднага бих разпознал скръбта.“ Отнякъде долетя глухо дрънчене на чаши и чинии. Майо погледна часовника си. Беше почти четири. Вече приготвяха закуската на пациентите. „Скоро ще се вижда сградата на ООН — помисли си той с облекчение. — Не всички предвидими събития са толкова страшни.“

Майо продължи да крачи по коридора, сви вляво и когато видя, че в стая 422 свети, настроението му незабавно се подобри. Вътре лежеше Еди Шор, легендарният ръководител на биг бенд от четирийсетте години. На върха на славата си той неочаквано бе решил да се откаже от музиката и да се оттегли във ферма в Северна Вирджиния, където да започне кариера на писател. Беше дошъл в Йерусалим, за да събира материали за нов исторически роман, чието действие се развиваше по времето на Христос. Попадна в „Хадаса“ не като неврологичен пациент, а заради симптоми на салмонелоза. Настаниха го в неврологичното отделение, защото там стаите бяха по-хубави. Майо ускори крачка. Като запален фен на музиката на Шор, лекарят се бе осмелил да му се представи и вече бе водил дълги разговори с идола си. Постепенно откри, че той е съвсем обикновено човешко същество — добродушен и приветлив, но едновременно с това рязък и навъсен. Изключително проницателен и брутално откровен. Понякога обаче в него се долавяше някаква уклончивост. Като че ли избягваше да отговори на някой въпрос, а често се преструваше, че не го е чул. Тогава сякаш го обгръщаше воалът на тайнствеността.

Шор беше почти напълно оплешивял, с високи, изпъкнали скули и харизматичен поглед, който го правеше поразително красив дори сега, когато бе навлязъл в шейсетте. Беше се женил многократно и в бърза последователност за няколко от най-бляскавите звезди на Холивуд. Веднъж Майо го бе попитал как изобщо е могъл да изостави тези красавици, а Шор бе отвърнал:

— Шегуваш ли се? Беше адски трудно! Как се обръщаш към една гола богиня в леглото ти, за която копнеят всички мъже на света, и й казваш директно: „Отегчаваш ме“? Наистина ли мислиш, че беше лесно, за бога! Мисли, Майо, мисли!

Освен това Шор беше споделил какво го е накарало да изостави музикалната си кариера.