Лусила първа си даде сметка как Патрин ще бъде принуден да заплати за бягството им. Той беше най-слабото звено. Остана в ръцете на Шуонгю. Съдбата на мюрето бе решена. Само глупец би помислил, че света майка с възможностите на комендантката няма да е в състояние да изтръгне необходимите ѝ тайни от съвсем обикновен мъж. Дори нямаше да прибегне към онези болезнени форми на разпит, представляващи монопол на Сестринството — кутията за изпитание с агония и притискането на нервни възли; другото, което умееше, бе напълно достатъчно.
Още тогава Лусила беше прозряла докъде може да стигне предаността на помощника. Възможно ли е Тег да прояви подобна несъобразителност и слепота?
Да, отдавнашната връзка и взаимното доверие у двамата мъже щеше да накара Шуонгю да действа незабавно и с безогледна бруталност. Патрин го знаеше. А башарът навярно бе пропуснал да огледа внимателно събраното в себе си познание.
Гласът на Дънкан внезапно я върна към действителността:
— Топтер! Зад нас е!
— Бързо! — Тег светкавично измъкна защитното покривало от денка си и го хвърли върху тримата. Те се свиха на кълбо в мрака, изпълнен със земни ухания, като напрегнато се вслушваха в шума от минаващия над тях орнитоптер. Той нито забави ход, нито се върна.
Когато се убедиха, че не са ги забелязали, башарът пак ги поведе по Патриновата
— Претърсваха — обади се Лусила. — Започват да подозират или пък Патрин…
— Пази си силите за из път! — сряза я Тег.
Тя реши да не реагира. И двамата знаеха, че помощникът е мъртъв. Спорът по въпроса бе вече изчерпан.
Тег беше дете на света майка, а тя явно го бе обучила далеч отвъд позволените на бене-гесеритките граници, преди да бъде поет от прекалено изкусните им в манипулациите ръце. Гола̀та не беше единственият с непознати възможности от тук присъстващите.
Продължаваха да се движат по някога набелязания и вече предаден път, подобно на игра с прикрити следи. В момента катереха някакъв стръмен хълм, покрит с гъста растителност. Тук звездната светлина не проникваше между дърветата. Единствено чудодейната памет на ментата определяше вярната посока.
Лусила долови мириса на гнили листа под краката си. Вслушваше се в движенията на башара, като почти повтаряше стъпките му.
Очевидно изпълняваше дадените му нареждания. Следваше водача си. Тя добре долавяше естеството на подчинението от страна на момчето. Изпълняваше заповедите, защото бяха в съзвучие с намеренията му, поне засега. Противоборството с Шуонгю бе вкоренило в Дънкан бесен порив към самостоятелност. Какво ли още бяха вплътили в него тлейлаксианците?
Тег спря на малко равно място под високите дървета, за да си поеме дъх. Лусила чуваше тежкото му дишане. То отново ѝ напомни, че ментатът-башар е възрастен човек, прекалено стар за подобни натоварвания.
— Добре ли си, Майлс? — запита внимателно тя.
— Ще ти съобщя, когато не съм.
— Има ли още много? — обади се момчето.
— Не.
И водачът отново пое напред.
— Трябва да побързаме — каза след няколко минути той. — Седловината на хребета е последният отрязък.
Сега, когато се бе примирил със смъртта на Патрин, мислите му се обърнаха като стрелка на компас към Шуонгю и към нещата, които тя бе принудена да прави. Сигурно имаше усещането, че светът около нея се срива. Четвърта нощ за бегълците не се знаеше нищо! От хора, изплъзнали се толкова успешно на света майка, можеше да се очаква какво ли не! Разбира се, бегълците сигурно бяха вече напуснали планетата. С не-кораб. Ами ако…
Мислите на комендантката сигурно бяха пълни с много „ами ако“. Патрин се бе оказал крехкото звено, но самият той беше добре обучен да неутрализира слабите места от истински майстор — Майлс Тег.
С бързо движение башарът тръсна глава, за да спре влагата в очите си. Неотложна бе нуждата от онази яка сърцевина на честност към самия себе си, от която никога не би се опитал да избяга. Не се бе изявявал като добър лъжец. Още в ранните години на обучението бе разбрал, че майка му и всички останали участници в процеса на неговата подготовка го правят безусловно чувствителен към дълбокото лично усещане за лоялност.
Кодексът, вече оформен, привлече вниманието на Тег с простотата и очарованието си. Всичко започна с осъзнаването на истината, че човешките същества не се раждат равни, а притежават различни вродени способности и в живота си преминават през нееднакви събития. Ето защо хората имаха разнолики постижения и специфична ценност.
За да изпълнява заръките на кодекса, трябваше своевременно да осъзнае, че е длъжен да намери точно полагащото му се място в потока на обозримите йерархични зависимости, както и да приеме в даден момент, че времето му за по-нататъшно развитие е изтекло.
