— Мога ли да го спра? — Девойката страхливо погледна към дребното човече, останало само в огромното помещение.
— Обясни му, че трябва да чака по Божията воля. Кажи му го ето така… — Одрейди се наведе близо до нея и изрече думите на старинния език, след което добави: — Не споменавай нищо повече. Препречи пътя му и го повтаряй, ако се опитва да мине.
Шийена бавно изрече новите за нея слова. Светата майка видя, че ги бе запомнила. Схващаше бързо.
— Той се бои от теб — напомни ѝ. — Няма дори да се опита да ти навреди.
— Да, майко — отвърна момичето, обърна се със скръстени на гърдите ръце и внимателно загледа към Уаф.
Насочвайки светлината пред себе си, Одрейди се заизкачва по стълбата.
Когато се озова в дълъг и нисък коридор в горния край на стълбата, тя видя първите тела, мумифицирани от пустинята. Бяха пет на брой — двама мъже и три жени без дрехи и опознавателни знаци. Сухата среда бе съхранила голите трупове. Обезводняването беше прилепило плътно кожата и телесната тъкан към костите им. Телата лежаха подпрени едно до друго о стената, а краката им препречваха коридора. Одрейди се видя принудена да стъпи върху всяко от внушаващите ужас препятствия.
Насочи лъча на светилото и ги огледа едно по едно при преминаването. Петимата бяха промушени по един и същ начин. Някакво обърнато нагоре острие ги бе пронизало точно под гръдната кост.
В тъмното петно на раните стърчеше късче суха и сбръчкана плът. Вече бе разбрала, че труповете не са от времената на свободните. В тогавашните дестилационни инсталации всичко е било превръщано в пепел при извличане на водното съдържание.
Премести напред лъча на светлината, но спря, за да обмисли видяното. Срещата с труповете засили предчувствието ѝ за опасност.
Упоритият глас на предупреждението, идващ някъде отвътре, не можеше да бъде пренебрегнат. Реликвата Сийч Табър вещаеше заплаха.
Лъчът на светилото се натъкна на друга стълба в края на помещението. Одрейди внимателно продължи да се придвижва напред. При първото стъпало насочи светлинния лъч нагоре. Плитки стъпала. Малко над главата ѝ в скалата се отваряше по-широко свободно пространство.
Обходи го с разсичащия светлинен лъч. По каменните стени имаше следи от изсичане и горене. Отново погледна по стълбата нагоре.
Усещането за опасност бе силно.
Закатери се бавно, с кратка пауза на всяко стъпало, като често спираше и за по-дълго. Излезе в широк коридор, изсечен или продълбан в самородната скала. Тук се натъкна на доста повече мъртви тела. Бяха изоставени в безпорядъка на последния им миг. И тяхната мумифицирана плът бе разсъблечена. Труповете лежаха разхвърляни в широкия коридор — двайсетина на брой. Продължи напред, като ги заобикаляше. Някои бяха пронизани също като петимата по-долу. Други — разсечени с меч или секира и горени с лазестрелен лъч. Един беше обезглавен и черепът му лежеше до стената на коридора като топка, изтърколила се при някаква ужасяваща игра.
Новият коридор продължаваше право напред покрай отворите на малки стаички от двете му страни. В тях нямаше нищо ценно, както показа насоченият лъч светлина — няколко разхвърляни нишки от подправката, спускащи се надолу издутини от разтопена скала и гранули от стопилка, полепнали по подовете, стените и таваните на тесните помещения.
В самите дъна на някои от дупките се виждаха тъмни петна. Дали бяха от пролята кръв? В ъгъла на една пък лежеше малка купчина кафява тъкан. Под краката на Одрейди бяха пръснати ивици накъсан плат.
Имаше и много прах. Навсякъде. Вдигаше се при всяка нейна стъпка.
Коридорът свършваше с кратък проход под свод, водещ към широк перваз. Тя насочи лъча на светилото отвъд перваза към огромно помещение, много по-обширно от долното. Сводестият таван се издигаше толкова високо, че неминуемо влизаше в скалната основа на голямата стена. Широки, но плитки стъпала пък се спускаха от перваза към дъното на огромното помещение. Одрейди колебливо слезе по тях и стъпи на пода. Обходи със светлинния лъч всичко около себе си. Оттук тръгваха още коридори. Някои от тях бяха блокирани с камъни, при други те лежаха разхвърляни както по перваза, така и по пода на просторното помещение.
Тя подуши въздуха. В разнесената от стъпките ѝ прах мирисът на меланж беше ясно доловим. И все по-осезателно се вплиташе в усещането за опасност. Страхотно ѝ се искаше да се върне веднага при останалите долу… Същевременно опасността беше и маяк. Задължително трябваше да разбере накъде я насочва той.
