От пристигналия не лъхаше на никой от познатите наркотици, включително и на меланж. Все пак с него се появи някакъв тръпчив мирис, почти като от плод.
— Хайде, Солиц! — каза Музафар и посочи към Тег. — Провери го със сканера. Късно вчера е бил поразен от зашеметител.
Солиц извади познатия компактен Сук-сканер, побиращ се в ръката му. Опипващото поле на прибора издаваше тихо жужене.
— Значи си от лекарите-Сук — каза башарът и погледна многозначително оранжевата дамга на челото му.
— Тъй вярно. Обучението и стажът ми отговарят на най-високите изисквания в нашата древна професия.
— Никога не съм виждал опознавателния знак с подобен цвят…
Докторът надвеси уреда си над и около главата му и отговори:
— Цветът на татуировката няма никакво значение, башар. Важно е какво има зад нея.
После наведе сканера над раменете на Тег, а накрая обходи с него цялото му тяло.
Башарът почака да спре жуженето.
Солиц се изправи и се обърна към Музафар:
— Състоянието му е доста добро, фелдмаршал. В забележителна форма е, имайки предвид възрастта му. но отчаяно се нуждае от храна.
— Да… Е, хубаво, всичко е наред, Солиц. Погрижи се както трябва. Башарът е наш гост.
— Ще му поръчам месо, подходящо за случая — каза лекарят и добави: — Яжте го бавно, башар.
После направи безупречно кръгом, при което куртката му и панталонът изплющяха. Подемникът го погълна.
— Значи, фелдмаршал, а? — изрече Тег.
— О, просто възстановяване на някогашните титли в Дур.
— Ами самият Дур?
— Какъв глупец съм! — възкликна Музафар и извади от страничния джоб на куртката-яке малка кутия със сгъваема тънка антена.
Тег веднага разпозна холостата, подобен на онзи. който винаги бе носил със себе си през дългата служба — изображения на собствения му дом и семейство. Музафар го постави на масичката между двамата и натисна командния бутон.
На масата грейна като живо миниатюрно многоцветно изображение на зелен гъсталак от открита джунгла.
— У дома — кратко каза фелдмаршалът и посочи с пръст едно местенце в прожектираното изображение. — Ето го тук храстът-къщурка. Първият, послушал ме някога. Хората ми се смееха, че съм го избрал и сме си останали верни.
Тег гледаше внимателно прожектираното изображение, доловил дълбоката тъга в гласа на другия. Посоченият храст представляваше вретеновидно източена групичка тънки клони с висящи от връхчетата им светлосини клъбца.
— Знам, че е много тънковато — каза Музафар и вдигна пръста си от изображението. — Никаква безопасност. Няколко пъти ми се наложи да се защищавам през първите месеци, прекарани там. Постепенно се привързах много към него. Знаете ли, те отговарят с взаимност на чувствата. Сега е най-добрият дом във всички долини чак до Вечната Скала на Дур!
Той погледна към Тег и видя обърканото му изражение.
— По дяволите! Из вашите места няма храсти-къщурки, разбира се. Трябва да простите глупавото ми невежество. Мисля, че много неща имаме да учим едни от други.
— Наричаш го дом — отбеляза Тег.
— О, да. С подходящо напътствие и след като се научи да изпълнява желанията, разбира се, храстът-къщурка сам прераства във великолепна резиденция. Трябват само четири-пет стандартни години.
Подемното съоръжение изсъска и млада жена в синя сервитьорска униформа влезе обърната гърбом в стаята, теглейки положен върху суспенсори преносим подгревател, който остави близо до масата пред Тег. Бе виждал работни облекла от подобен модел, но когато тя обърна към него приятно закръгленото си лице, оказа се напълно непозната. Главата ѝ бе гола и на мястото на косата личаха изпъкнали вени. Очите ѝ се оказаха бледосини, а цялото ѝ поведение издаваше страх от нещо. Тя отвори подгревателя и в ноздрите на Тег лъхна пикантната миризма на прясно приготвена храна.
Вниманието на башара бе изострено до краен предел, но и сега нямаше никакъв сигнал за непосредствена заплаха. Видя се да поема храната без лоши последствия.
Младата жена сложи на масата пред него цял ред чинии и подреди внимателно приборите от едната му страна.
— Тук няма „копойче“, но ако пожелаете, ще вкуся от яденето — каза Музафар.
— Не е нужно — отвърна Тег.
Знаеше, че жестът му ще стане причина за въпроси, но в същото време си даде сметка, че ще го помислят за Прорицател. Вече не можеше да откъсне погледа си от чиниите. Преди още да вземе съзнателно решение, той се наведе напред и започна да яде. Познавайки начина, по който един ментат мисли за глада, се изненада от собствените си реакции. Мозъкът на ментата привично пресмяташе поглъщаните с изумителна бързина калории, но сега той се чувстваше движен от нова, непозната потребност. Долавяше как инстинктът за собственото му оцеляване насочва и регулира всички негови действия, Изпитваният тук глад прехвърляше обхвата на досегашния опит. Супата, която бе изял с известна предпазливост в къщата на
