Вдясно от него проскърца врата; влезе дундеста фигура на мъж със съд, от който се издигаше пара. Мъжът сякаш се сепна, когато го видя; после донесе съда до масата и го сложи пред него. Обезпокоен от моментното му колебание, Тег с немалко усилие си наложи да забрави за изкусителния аромат, който бе изпълнил ноздрите му. за да съсредоточи вниманието си върху влезлия.
— Супата е хубава, господине. Сам я приготвих. Изкуствен глас. Видя и белезите от двете страни на челюстта. Мъжът приличаше на старинно механично творение. Почти нямаше врат, главата му стоеше като закачена за дебелите рамене; ръцете бяха странно свързани сякаш с шарнири в лактите; краката изглежда се движеха само в хълбоците. Сега стоеше неподвижен, но бе влязъл в стаята с леко оттласкване и полюшване, което говореше, че в по-голямата си част е сбор от причудливи резервни части. Страдалческото изражение в очите бе недвусмислено.
— Господине, знам, че не съм хубавец — простърга гласът му. — Бях съсипан при Алайорската експлозия.
Тег не знаеше нищо за споменатата експлозия, но очевидно другият бе сметнал, че поне има представа. Все пак „съсипан“ му прозвуча като чудато обвинение срещу Съдбата.
— Питам се дали те познавам — каза той.
— Тук никой не познава никого — отвърна мъжът. — Яжте супата си. — Бегло посочи нагоре към навит накрайник на статично „копойче“, чиито светлинки проблясваха като доказателство, че наоколо няма следи от отрова. — Храната е безопасна.
Башарът погледна тъмнокафявата течност в съдината. Виждаха се големи парчета месо. Посегна към лъжицата. Треперещите му ръце на два пъти не успяха да я хванат, а после разсипа по-голямата част от съдържанието ѝ, преди да смогне да я вдигне към устата си.
Внимателни пръсти хванаха здраво китката на Тег, а изкуственият глас заговори тихо в ухото му:
— Башар, не знам какво са ви сторили, но тук никой не ще може да ви причини зло, преди да прекрачи мъртвото ми тяло.
— Познаваш ли ме?
— Мнозина са готови да се пожертват за вас, башар. Синът ми остана жив благодарение на храбростта ви.
Тег позволи мъжът да му помогне. Друго не можеше да направи, преди да преглътне първата хапка. Супата беше гъста, топла и посмекчи спазмите. Ръката му беше по-спокойна и той кимна към ветерана с благодарност.
— Още, господине?
Едва сега разбра, че е изпразнил съда. Изкушаваше да каже „да“, но шофьорът бе заръчал да бърза.
— Не, трябва да тръгвам.
— Тук никой не ви е виждал — тихо каза мъжът.
Когато се върнаха на главния път, башарът се облегна възглавницата на седалката и се замисли за любопитно отзвучавашите думи на
— Къде ме търсят сега почитаемите мами? — обърна се отново към шофьора.
— Навсякъде, башар. Не можем да гарантираме пълната ви безопасност, но са взети мерки. Ще съобщя къде съм ви оставил.
— Казват ли защо ме преследват?
— Башар, те никога не обясняват нищо.
— Откога са на Гамму?
— Много отдавна, господине. Откакто бях още почти дете и се сражавах при Рендитаи.
Той лично им вярваше.
Не долавяше непосредствена заплаха в текущата ситуация. Чувстваше само обгърналата го отвсякъде секретност. Затова и не бе проявил интерес към допълнителни подробности.
Навлезли бяха доста навътре в Исаи и от време на време той съзираше гигантската грамада на старинното черно седалище на Харконите, наричано Барони, което се мяркаше между стените около големите частни резиденции. Колата зави и пое по улица с малки търговска къщи. Бяха евтини сгради, построени предимно с ползвани повторно материали, свидетелство за което беше липсата на съответствие между съседни елементи в контрастиращите цветове. Но имаше ясно забележими знаци, че стоките вътре са с най-добро качество, а оказваните услуги — предпочитани пред онези, предлага ни другаде.
Каза си, че Исаи не бе западнал или дори започнал да прецъфтява. Не, тукашният растеж и развитие просто бяха съзнателно отклонени към нещо по-лошо от грозотата. Някой бе решил да превърне града в отблъскващо място. Това бе главното.
