Влезе и веднага разбра, къде е попаднал. На много места из старата Империя се срещаха заведения за хранене, издържани и обзаведени в стила на отдавна отминали времена, в които автоматизацията бе грижливо отстранена — от кухнята, та чак до масата на клиента. Много от заведенията бяха познати като „за свои хора“.
От кухнята в дъното се разнасяха миризми, изпълващи устата със слюнка. Мина келнер с поднос, от който се издигаше пара с обещание за кулинарни изкушения.
До него застана млада жена с къса черна рокля и бяла престилка над нея.
— Оттук, господине. В ъгъла имаме свободна маса.
Задържа стола, за да седне той удобно с гръб към стената.
— Господине, ей-сега ще дойдат за поръчката ви — подаде му лист евтина твърда хартия с двойна дебелина и поясни: — Тук е написано менюто. Мисля, че няма да имате нищо против.
Тег погледна след отдалечаващата се млада жена. Келнерът, когото видя при влизането си, се върна обратно към кухнята. Подносът беше празен.
Краката на башара го бяха довели на това място с усещането, че се движи бързо и уверено по вече маркирана писта. Близо до него се хранеше необходимият му човек.
Келнерът спря да разговаря с мъжа, който според Тег знаеше отговора за предстоящото. Двамата започнаха да се смеят. Огледа останалата част от заведението. Заети бяха още три маси. В отсрещния ъгъл бе седнала възрастна жена, която поемаше малки хапки от замразен конфитюр. Според Тег тя беше облечена в тон с последния писък на тукашната мода — прилепнала по тялото червена къса рокля, изрязана дълбоко около врата. Обувките ѝ бяха със същия цвят. На масата вдясно от него седеше млада двойка. Май не виждаха никого освен себе си. Близо до вратата възрастен мъж в отдавна излязла от мода кафява и тясна горна дреха похапваше пестеливо от зеленикавата растителна храна в чинията пред себе си. Очите му не се откъсваха от нея.
Разговарящият с келнера се смееше високо.
Тег се загледа в тила на служителя. Кичури светла коса стърчаха оттам, сякаш по врата му бяха налепени откъснати снопчета суха трева. Яката под сплъстената коса беше оръфана. Сведе погледа си. Обувките на келнера бяха подпетени. Виждаха се кърпени места по подгъва на черната му работна дреха. Пестеливо ли го даваха в тукашното заведение? Пестеливост или друга форма на икономическа принуда? Кухненските аромати не подсказваха никакви ограничения. Приборите за хранене бяха чисти до блясък. Нямаше напукани чинии. Но покривката на бели и червени ивици, поставена върху масата, беше кърпена на няколко места, макар и с внимателна имитация на оригиналната материя.
Тег отново огледа посетителите. Имаха вид на състоятелни люде. Тук явно не идваха гладуващи бедняци. Вече бе разбрал какво е заведението. Не само място „за свои хора“; някой умишлено го бе проектирал и изпълнил с подобна заблуждаваща цел. Зад нея стоеше буден ум. Ресторанти от сходна категория се издирваха от находчиви млади кадри за спечелване на перспективни клиенти или пък за подмазване на някой висшестоящ. Храната беше първокачествена, а порциите — обилни. Неслучайно инстинктът му го бе довел именно тук. Дойде време да се насочи към менюто, давайки най-после воля на повиците на глада си. Сега беше гладен поне колкото в случая, когато удиви покойния вече фелдмаршал Музафар…
Келнерът се появи и застана до масата с поднос, на който имаше малка отворена кутия и съд с разнасяща се от него остра миризма на мазило за ожулена кожа.
— Башар, наранили сте ръката си, както виждам — каза той и постави подноса на масата. — Позволете ми да превържа раната, преди да сте се разпоредили.
Тег вдигна ранената си ръка и отбеляза бързината и умението, с които тя бе обработена.
— Познаваш ли ме?
— Да, господине. След всичко, което стигна до мен, намирам за странно присъствието ви в пълна униформа.
— Какво си чул? — тихо попита башарът.
— Че почитаемите мами ви преследват.
— Току-що убих неколцина от тях и много повече от техните… Как да ги нарека?
Мъжът побледня, но отговори с твърд глас:
— Роби е подходяща дума, господине.
— Бил си при Рендитаи, нали?
— Тъй вярно. Мнозина от нас се заселиха тук след събитията.
— Трябва да се нахраня, но нямам с какво да ти платя.
— Башар, никой от Рендитаи не се нуждае от вашите пари. Знаят ли, че сте дошли насам?
— Не вярвам.
— Тукашните хора са верни. Нито един от тях не би станал предател. Ще направя опит да ви предупредя, ако се появи някой опасен… Какво ще желаете за ядене?
— Много храна. Избора оставям на теб. Почти две към едно въглехидрати и белтъчини. Никакъв алкохол.
— Какво да разбирам под много, господине?
— Ще носиш, докато ти кажа да спреш, или… докато прехвърля тавана на щедростта ти.
— Господине, заведението ни не е бедняшко въпреки външния му вид. Бакшишите тук ме направиха богат човек.
„Едно на нула за преценката ми“ — помисли Тег, защото правилно бе предположил, че показната пестеливост е пресметната поза.
