И точно тогава — получи се идеално — Нико беше пристигнал с ръмжащото си дукати и Мей беше изхвърчала от къщата право в прегръдките му, докато майка ѝ гледаше зад завесите. Той я целуна страстно, без да слиза от мотоциклета си, и ѝ подаде другата каска. Тя се качи зад него и двамата се отдалечиха с рев, а след тях от изрядно поддържаните алеи се разхвърча чакъл. В този момент тя беше решила, че е влюбена.
Но не можеш да останеш вечно на двадесет и две. Порастваш. Нещата се променят.
— Искам да се обадя на майка ми — повтаря Мей.
Случили са се толкова много неща — възможно ли е да е минал само час, откакто се прибраха вкъщи и завариха празното креватче? А тя още не се е обадила на майка си.
Нико грабва телефона и ѝ го подава, после сяда обратно на дивана и скръства ръце видимо напрегнат.
Тя набира телефонния номер. Започва да плаче още преди да е набрала всички цифри. Телефонът позвънява и майка ѝ отговаря.
— Мей?
— Мамо… — започва, а после избухва в неразбираем плач.
— Какво? Какво има?
Майка ѝ отговаря така, все едно вече е съвсем будна.
Мей най-сетне успява да изрече думите:
— Някой е отвлякъл Кора.
— За какво говориш? Посред нощ е — казва майка ѝ.
— Полицията е тук — продължава Мей. — Можеш ли да дойдеш?
— Идваме веднага — отсича майка ѝ решително. — Дръж се. Идваме с баща ти.
Мей затваря телефона и продължава да плаче. Родителите ѝ ще дойдат. Те винаги са ѝ помагали, дори когато са ѝ били ядосани за нещо. Сега също ще бъдат ядосани, на нея и на съпруга ѝ, но най-вече на него. Те обичат мъничката Кора, единственото им внуче. Какво ли ще си помислят, като разберат какво са направили тя и Нико? Мей се чувства така, сякаш пропада в черна дупка.
— Идват — казва и се обръща към Нико и следователя.
Очите ѝ се спират на Нико, после извръща поглед от него.
Нико се чувства като второстепенен актьор в драматична пиеса, в която главните действащи лица са други; чувството му е познато от многобройните пъти, в които е бил в една и съща стая с родителите на Мей. Дори сега, когато е в ролята на бащата на отвлеченото бебе, той се чувства избутан от сцената, незначителен, докато те тримата — разстроената му жена, нейната властна майка и надменният ѝ доведен баща — сформират познатия си тричленен съюз. Понякога го пренебрегват деликатно, понякога — не. За тях Нико не е нищо повече от спътник. Той знаеше в какво се забърква, когато се ожени за нея. Сделката му се беше сторила приемлива.
Стои прав до стената на дневната, чувства се безполезен и наблюдава Мей. Тя седи по средата на дивана, майка ѝ е до нея и я придърпва към себе си, за да я успокои. Доведеният ѝ баща е по-сдържан, седи с изправен гръб и потупва дъщеря си по рамото. Никой не поглежда към Нико. Никой не му предлага утеха. Нико се чувства на чуждо място в собствения си дом.
Но има и нещо по-ужасно от това — призлява му от собствената му постъпка, потресен е от себе си. Ако можеше да върне времето назад и да промени нещата, би го сторил. Всичко, което иска в този миг, е любимото му бебе отново да бъде в креватчето си; иска нищо от това да не се беше случвало.
Усеща погледа на следователя върху себе си. Единствено той му обръща внимание. Нико го отбягва умишлено, макар да знае, че вероятно не би трябвало да го прави. Знае, че е заподозрян. От момента, в който се появи, следователят го беше намеквал по всякакъв начин. Нико беше дочул полицаите да си шушукат, че ще доведат кучетата. Той не е глупав. Биха правили това само ако мислеха, че Кора е била мъртва още преди да напусне къщата. Полицаите очевидно са на мнение, че двамата с Мей са убили собственото си бебе. Нека пуснат кучетата — не го е страх. Може би полицията се занимава с такива случаи ден и нощ, но той никога не би могъл да направи нещо лошо на своето бебе. Кора е всичко за него. През последните месеци, когато всичко наоколо беше започнало необратимо да се руши, тя беше единствената светлина в живота му, единственият истински и неизменен източник на радост, докато Мей беше потъвала все по-дълбоко в объркването и депресията си. Нико вече почти не познава жена си. Всичко е отишло по дяволите. Но той и мъничката Кора бяха споделяли едно щастливо разбирателство.
