В този момент Дженингс се приближава към Расбак и прошепва в ухото му:
— Кучетата пристигнаха.
Расбак кимва.
— Извинете ме — казва той на Уелс и излиза от дневната.
Отива на улицата, за да посрещне паркиралия пред къщата камион на звено „Водачи на служебни кучета“. Той разпознава водача, едно доста способно ченге на име Темпъл. Работил е с него и преди.
— Какъв е случаят? — пита Темпъл.
— Обадиха се за бебе, изчезнало от креватчето си посред нощ — отвръща Расбак.
Темпъл кимва разбиращо, погледът му е сериозен.
— Детето е едва на шест месеца, така че не може да се придвижва само.
Не става дума за наскоро проходило или още съвсем малко дете, което се е събудило през нощта, излязло е на улицата и като се е уморило, се е скрило в някоя дренажна тръба. Ако случаят беше такъв, щяха да накарат кучетата да го проследят по миризмата. Не, някой беше изнесъл това бебе от дома му.
Расбак поиска да доведат следови кучета, за да установят дали момиченцето вече е било мъртво вътре в къщата или пък в колата. Добре обучените следови кучета могат да подушат смъртта — върху различни повърхности, върху дрехи — дори само два или три часа, след като е настъпила. Смъртта променя химичния състав на тялото бързо, но не моментално. Ако бебето е било убито и преместено веднага, кучетата няма да могат да го надушат, но ако не е било така — тогава си струва да се опита. Всяка евентуална информация, придобита чрез кучетата, не би имала никаква уличаваща стойност без наличието на потвърждаващи вината преки улики — като труп например. Но Расбак отчаяно се опитва да се сдобие с каквито и да било сведения; иска да знае дали бебето е било мъртво, преди да напусне къщата. Расбак е човек, който би се възползвал от всички разследващи методи по време на работата си, и е непреклонен в търсенето на истината.
Темпъл кимва:
— Да започваме.
Той отива до задния край на камиона и отваря преградата. Две кучета изскачат навън — идентични английски спрингър шпаньоли с черно-бяла окраска. Темпъл ги насочва с помощта на жестове и гласови команди. Не носят каишки.
— Да започнем с колата — предлага Расбак.
Завежда ги до автомобила на семейство Конти. Кучетата следват неотлъчно Темпъл с пълно покорство. Съдебните експерти вече са там. Щом виждат животните, мълчаливо отстъпват назад.
— Готови ли сте тук? Мога ли да ги пусна да подушат наоколо? — пита Расбак.
— Да, приключихме. Вие сте — отговаря началникът на екипа.
— Тръгни — нарежда Темпъл на двете кучета.
Кучетата се залавят за работа. Обикалят около колата, като не спират да душат внимателно. Скачат в багажника, на задната седалка, после — на предната седалка, и излизат обратно от автомобила. Приближават се до водача си, сядат до него и го поглеждат. Той им подава по една кучешка бисквитка и поклаща отрицателно глава:
— Нищо.
— Да пробваме вътре — казва Расбак с облекчение.
Надява се, че изчезналото момиченце все още е живо. Иска му се да е сбъркал в преценката си за родителите. Иска да го открие. После си припомня, че не бива да се надява на нищо. Трябва да запази обективност. Не може да си позволи да се ангажира емоционално със случаите, върху които работи. Никога не би издържал.
Кучетата подушват въздуха по пътя към входната врата и влизат в къщата. След като вече са вътре, водачът ги отвежда към втория етаж и те започват от стаята на бебето.
Мей се размърдва, когато кучетата влизат в къщата, измъква се изпод ръката на майка си и се изправя неуверено. Наблюдава как водачът и животните безмълвно се изкачват по стълбите към втория етаж.
Усеща как Нико застава до нея.
— Довели са кучета, които надушват изчезнали хора — казва тя. — Слава богу. Сега може би ще узнаем нещо.
Тя усеща как Нико слага ръката си върху нейното рамо, но я отърсва с нежелание.
— Искам да гледам.
Следовател Расбак вдига ръка пред нея, за да я спре.
— По-добре стойте тук и оставете кучетата да си свършат работата — моли я меко.
— Да донеса ли някоя нейна дрешка? — пита Мей. — Нещо, което е носила наскоро, което все още не е изпрано? Мога да сляза и да донеса от коша за пране.
— Това не са следови кучета — казва Нико.
— Какво? — Мей се обръща към него.
— Това не са следови кучета, които надушват изчезнали хора. Тези душат за трупове — отговаря той.
Едва тогава ѝ става ясно. Обръща се към следователя, а лицето ѝ е пребледняло.
— Мислите, че ние сме я убили? — извиква тя на ръба на истерията.
Никой не е очаквал от нея да избухне така. Всички наоколо застиват в шок. Майката на Мей е сложила ръка на устата си. Баща ѝ изглежда обезумял от гняв.
— Това е пълен абсурд — разкрещява се Ричард Уелс с почервеняло като тухла лице. — Няма как сериозно да твърдите, че дъщеря ми би направила нещо лошо на собственото си дете!
Следователят не отговаря.
Мей гледа как баща ѝ се застъпва за нея. Откакто си спомня, той винаги се е застъпвал за нея. Но точно сега няма как да ѝ помогне особено много. Някой е отвлякъл Кора.
