Вече е следобед на първия ден от изчезването на Кора. Следователят е излязъл и все още не се е върнал. Сега, когато той не е в къщата, Мей като че ли диша малко по-спокойно. Сякаш ги наблюдава и очаква да направят някоя грешна крачка, да се издадат с нещо. Но как биха могли да се издадат за каквото и да било? Мей предполага, че може би се е насочил към тях само защото няма други следи. Ако бяха намерили някакви доказателства за наличието на външен човек, казва си тя, то тогава следователят не би ги подозирал, при това съвсем неоснователно. Но който и да е отвлякъл Кора, очевидно е бил много предпазлив.
Или пък полицаите са некадърни, мисли си Мей. Тревожи се, че ще оплескат всичко.
— Къде може да бъде? — прошепва на Нико, когато остават сами. — Кой може да я е отвлякъл?
Полицаите най-сетне са им оставили малко лично пространство, може би с надеждата двамата да допуснат така жадуваната грешка. Мей е изпратила родителите си, които също не им оставят лично пространство, обратно у дома — поне засега, макар че те настояваха да останат в свободната стая долу. Но Мей, колкото и да разчита на тях, особено в моменти на напрежение и неприятности, все пак е открила, че те изнервят и нея самата, още повече когато е предостатъчно изнервена. Освен това в тяхно присъствие нещата с Нико винаги стават по-трудни, а той вече прилича на ходещ труп. И двамата не са мигвали цяла нощ, а денят вече наполовина си е отишъл. Мей е изтощена, но дори не може да си представи да заспи.
— Трябва да помислим, Нико! Кой би искал да отвлече Кора?
— Нямам никаква представа — отговаря безпомощно той.
— Не мога да разбера как така не са намерили никакви следи от чужд човек. Няма логика. Ти виждаш ли някаква логика?
Мей изпитва отчаяна нужда да вярва, че детето им не е отвлечено от перверзник, от сексуален маниак. Тя е твърде мъничка за това, нали така?
— Освен развинтената крушка на сензора за движение — добавя. — Това очевидно е следа, че в къщата е имало чужд човек.
Нико вдига очи към нея:
— Те смятат, че ние сами сме развили крушката.
Тя отвръща на погледа му с широко отворени очи.
— Но това е абсурдно! Просто искат да ни превърнат в изкупителни жертви, защото не могат да я открият!
В гласа ѝ се долавя истерична нотка.
— Не сме ние. Поне това знаем със сигурност — казва Нико. — А след като човекът, който я е отвлякъл, го е направил толкова внимателно, поне на мен не ми прилича на сексуален маниак. Ако не за друго, следователят е прав за това, че всичко изглежда предварително планирано. Но ако някой я е отвлякъл за откуп, не трябваше ли вече да ни се обадят?
Той поглежда часовника на ръката си.
— Вече е почти три следобед. Няма я повече от дванадесет часа.
В гласа му се прокрадва паника.
Точно това си мисли и Мей. Към този момент със сигурност трябваше да им се обадят. Какво се случваше обичайно при отвличане? Когато беше задала този въпрос на следовател Расбак, той беше отговорил: „При отвличанията няма нищо обичайно. Всяко отвличане е само за себе си. Ако поискат откуп, това може да се случи в рамките на няколко часа или на няколко дни. Но в общия случай похитителите се опитват да не задържат жертвата по-дълго, отколкото им се налага. Колкото повече време минава, толкова повече се увеличават рисковете.“.
Полицаите са монтирали подслушвателно устройство на телефона им, за да запишат всеки евентуален разговор с похитител. Но до този момент не се е обадил никой, който да твърди подобно нещо за себе си.
— Трябва да е някой, който знае кои са родителите ти — казва Нико. — Може би е някой от техните познати.
— Много ти се иска да ги обвиниш за това, нали? — тросва се Мей.
— Един момент — прекъсва я грубо Нико. — Не ги обвинявам, но все пак помисли малко! Ние сме почти фалирали. В тази ситуация единствените, които имат пари, са твоите родители. Никой няма да отвлече нашето бебе, за да изкара пари от нас, а от вашите. Значи е някой, който знае кои са, и знае, че са богати. Никой не е толкова глупав да си мисли, че ние имаме пари.
— Какво искаш да кажеш с това, че сме почти фалирали? — пита го Мей.
Нико скрива лице в ръцете си.
— Няма значение, забрави за това. Добре сме.
— Добре ли сме наистина?
— Да, виж, нека да се съсредоточим върху Кора.
— Може би трябва да подслушват и телефона на нашите — казва Мей, като се изправя от мястото си и започва да кръстосва дневната.
Нико вдига поглед към нея и добавя:
— А може би трябва да сме по-активни по отношение на наградата.
— Как така? Ние вече предложихме награда. Петдесет хиляди долара.
— Да, но предложихме петдесет хиляди долара за информация, която ще ни помогне да открием Кора… Каква е ползата от това, ако никой не е видял нищо? Ако някой наистина беше видял нещо, според теб нямаше ли вече да са съобщили на полицията?
Той изчаква Мей да осмисли думите му.
— Трябва да задействаме нещата — казва настоятелно Нико. — Колкото по-дълго Кора е при тях, толкова по-голям е рискът да ѝ направят нещо лошо.
Той забелязва новия прилив на паника в очите на Мей.
