Беше ужасяващ миг — онзи момент, в който Ричард заяви, че не е сигурен дали ще успеят да намерят парите. Но той само се преструваше, за да си придаде важност. Просто искаше да се увери, че всички са разбрали колко е страхотен и ще намери парите. Трябваше да се увери, че всички оценяват колко е важен. Държеше да ги накара да му се молят. Да му се молят на колене за живота на единственото му внуче. Какъв задник. Той наистина не разбираше защо Алис не му възразява по-твърдо. Всъщност тя беше човекът с големия портфейл.
— Бях сигурна, че ще го направят заради нас — казва Мей, като се доближава до него.
Как така винаги успява да каже грешното нещо? Поне когато става дума за нейните родители. Как е възможно да не вижда какво представлява доведеният ѝ баща? Не вижда ли как ги манипулира? Но Нико не отговаря нищо.
— Всичко ще се оправи — продължава Мей и хваща Нико за ръката. — Ще си я върнем. И тогава всички ще видят, че ние сме били жертвите.
Тя стисва ръката му и добавя:
— И ще накараме полицията да ни се извини.
— Доведеният ти баща никога няма да ни остави да забравим, че те са ни измъкнали от това.
— Той няма да го приеме така! Ще гледа на себе си като спасител на Кора, сигурна съм! Няма да им дължим нищо.
Жена му може да бъде толкова наивна. Нико стисва ръката ѝ за кратко.
— Защо не се опиташ да легнеш и да си починеш? Аз ще изляза за малко.
— Съмнявам се, че ще успея да заспя, но ще опитам. Къде отиваш?
— Ще отскоча до офиса, за да проверя как са нещата. Не съм ходил там, откакто започна всичко това.
— Добре.
Мей се обръща и Нико я проследява с поглед, докато се качва по стълбите. После взима ключовете от колата си от купата на помощната масичка във фоайето и излиза.
Мей се качва на горния етаж с намерението да си легне. Но не може да си намери място — едва смее да се надява, че скоро ще си върне детето. В същото време изпитва страх, че всичко може да се обърка по някакъв ужасяващ начин. Както каза баща ѝ, те не разполагат с никакво доказателство, че Кора изобщо е жива.
Тя носи зеленото боди със себе си, като го държи пред лицето си и вдъхва уханието на своето бебе.
Човекът, който им беше изпратил бодито, настояваше да получи пет милиона долара. Който и да беше, очевидно знаеше, че за тях малкото им момиченце струва пет милиона долара. Явно имаше ясна представа, че могат да намерят толкова пари, така че със сигурност се грижеше добре за нея.
Само да си върне Кора, той можеше да изчезне с парите на родителите ѝ — Мей изобщо не се интересуваше какво ще стане. Единственото важно нещо беше да си върне Кора невредима. Не я интересуваше дали ще заловят похитителя. Кора беше приоритет.
Който и да беше той, сигурно щеше да напусне страната. Това би направила самата тя, ако беше отвлякла някого за откуп и беше получила пет милиона долара в брой. Щеше да прибере парите и да избяга на някакво безопасно място, където нямаше да ѝ се налага да се тревожи, че полицията може да я открие, дори години по-късно. Щеше да си смени името и да започне наново, с нова самоличност.
В момента се чувства твърде изплашена и безсилна, за да изпитва желание за отмъщение. Но е любопитна. Би искала да разбере кой е откраднал нейното бебе. Може би дори е някой, когото познават, макар и съвсем бегло. Тя спира на вратата на спалнята. Може би дори е някой, когото познават доста добре — някой, който е наясно, че имат достъп до пари. Може би, след като си върне детето, когато всичко това приключи, тя ще посвети живота си на това да открие човека, който я отвлече. Може би никога няма да спре да се взира в хората, които познават, и да се пита дали това е човекът, който е отвлякъл тяхното дете, или поне знае кой го е направил.
Тя изведнъж осъзнава, че сигурно не бива да се отнася с бодито по този начин. Ако всичко се обърка и не успеят да си върнат Кора, ще трябва да предадат на полицията дрешката и бележката като веществени доказателства, за да ги убедят, че са невинни. Но всички следи, които можеха да бъдат открити по бодито, сигурно вече бяха съсипани — стискаше го в ръцете си, дишаше в плата и дори бършеше сълзите си с него. Тя го оставя на скрина си в спалнята и го приглажда. Известно време го гледа тъжно как лежи на скрина. После го оставя там заедно с бележката с инструкциите. Не могат да си позволят да допуснат грешка.
Сега си дава сметка, че за пръв път остава сама в къщата от дванадесет часа през нощта в онази нощ, когато отвлякоха Кора. Само да можеше да се върне назад във времето. Последните няколко дни преминаха като в мъгла — от страх, ужас и отчаяние… и предателство. Тя каза на полицията, че вярва на Нико, но ги излъга. Тя не му вярва за Синтия. Смята, че може би крие тайни от нея. В крайна сметка, самата тя крие тайни от него.
Мей разсеяно се отдалечава от своя скрин към този на Нико и отваря най-горното чекмедже. Безцелно се заема да рови в чорапите и бельото му. Когато приключва с най-горното чекмедже, отваря следващото. Не знае какво търси, но когато го открие, ще разбере.
