— Защо бих искала да говоря с вас за моите часове при психиатъра ми? Това не ви влиза в работата, по дяволите — казва остро Мей. — Имам лека форма на следродилна депресия, както много други млади майки. Това не означава, че съм направила нещо лошо на бебето си. Не искам нищо повече от това да си я върна.
— Просто… съществува вероятността Нико да е организирал да вземат бебето, за да ви предпази, в случай че все пак сте ѝ направила нещо лошо.
— Тогава как си обяснявате факта, че получихме бодито по пощата, както и това, че онези двама мъже са взели парите?
— Нико може да е инсценирал отвличането, след като бебето вече е било мъртво.
Тя го поглежда невярващо.
— Това е абсурдно! И аз не съм направила нищо лошо на детето си, господин следовател.
Расбак върти писалката между пръстите си, без да откъсва очи от нея.
— По-рано тази сутрин повиках на разпит майка ви.
Мей усеща как пребледнява.
Расбак внимателно наблюдава Мей. Бои се, че тя може да припадне. Предлага ѝ вода и изчаква цветът на лицето ѝ да се върне.
Естествено, че не беше стигнал доникъде с психиатъра. Нямаше какво да направи по този въпрос. Беше с вързани ръце. Можеше най-много да говори със специалисти, които не са я лекували, а те можеха най-много да направят предположение за нейното заболяване на базата на предписаните ѝ лекарства и медицинското ѝ досие. Но той нямаше достъп до нейното досие, така че и това беше проблем.
Не беше постигнал нищо повече и с майката, но Мей очевидно се страхуваше, че тя му е казала нещо. Значи криеше. Какво? Какво знаеше майката?
— Какво си мислите, че ми е казала? — пита Расбак.
— Не мисля, че ви е казала нещо — отговаря остро Мей. — Няма нищо за казване.
Той я гледа в продължение на няколко секунди. Мисли си колко е различна от майка си, която прави впечатление на безобидна богата жена, заета с обществена дейност и благотворителност, но в действителност е много по-лукава от дъщеря си. Очевидно по-малко емоционална, с по-трезво мислене. Тя беше влязла в стаята за разпити, беше се усмихнала ледено и след това му бе заявила, че няма какво да му каже. Разпитът беше особено кратък.
— Тя не спомена, че ще идва тази сутрин — казва Мей.
— Така ли?
— Какво ви е разказала? — пита Мей.
— Права сте, не ми е казала нищо — признава Расбак.
Мей се усмихва за пръв път от началото на разпита, но усмивката ѝ е горчива.
Расбак приключва разпита и тя излиза при Нико във фоайето. Нико я прегръща през кръста и я отвежда до паркинга, където ги очаква семейното ауди.
На тръгване Мей усеща погледа на следователя. Той не казва нищо, докато двамата с Нико излизат от полицейското управление. Но след като сядат в колата и потеглят, тя обявява:
— Мисля, че вече е време да си намерим адвокат.
Расбак ги е захапал като куче кокал и не прилича на човек, който ще се откаже. Мей и Нико са отлагали наемането на адвокат, защото не искат да създават лошо впечатление. Не им се ще да изглеждат виновни и държат да окажат пълно съдействие на полицията. Но вече са стигнали до момента, в който виждат, че с тях се държат като със заподозрени, въпреки че не са им повдигнали обвинения.
Нико се тревожи какво е станало по време на разговора между Мей и Расбак. Беше пребледняла, когато излезе, и очевидно бе разстроена. Нещо я е разтърсило достатъчно силно, за да я накара да поиска да си намерят адвокат, при това възможно най-бързо. Той се опита да разбере какво беше казала по време на разпита, но тя отговаряше неясно и уклончиво. Нищо от това, което бе споменала, не налагаше да си намерят адвокат незабавно.
Какво криеше?
Мей искаше да се обади на родителите си да дойдат, за да го обсъдят заедно. Нико ѝ отговори, че могат да си намерят адвокат и без помощта на майка ѝ и баща ѝ. Мей с равен глас отвърна, че всеки добър адвокат ще очаква солиден хонорар. И така, родителите ѝ бяха поканени.
За никого не е особена изненада, че те вече са проучили кои са най-добрите адвокати на пазара.
— Съжалявам, че се стигна дотук, Мей — казва сериозно баща ѝ.
Тя, Нико и нейните родители седят около масата в кухнята. Мей е направила безкофеиново кафе.
— Смятаме, че е добра идея да имате адвокат — добавя майката ѝ. — Не бива да се доверявате на полицията.
Мей се обръща към нея:
— Защо не ми каза, че са те повикали на разпит тази сутрин?
— Нямаше нужда и не исках да те тревожа — отговаря майката. — Казах им само името си и това, че нямам какво повече да споделя. Стоях в полицейското управление общо около пет минути.
— Те разпитваха и мен — обажда се Ричард. — Но и аз не им казах нищо. Имам предвид какво изобщо бих могъл?
Нико усеща как страхът го пронизва. Бащата не го харесва. Той няма доверие на Ричард. Но дали Ричард би казал нещо на полицията, за да му забие нож в гърба?
Бащата продължава:
