Погледът ѝ е налудничав, когато се обръща към майка си. Майка ѝ остава зашеметена и не отговаря. Мей бързо се отправя навътре в къщата, като оставя Нико във фоайето, напълно неподготвен за нейното поведение. Мей е изгубила контрол върху себе си; лудостта я е превзела напълно. Той се чуди как да продължи.
Майката ѝ тръгва след нея, докато жена му трескаво претърсва къщата. Нико чува гласа на Мей отвътре: „Кора! Кора!“.
Долавя някакво движение и вдига поглед. Ричард слиза по голямото стълбище към фоайето. Очите им се срещат като стоманени остриета. И двамата чуват виковете на Мей: „Кора! Кора! Къде е?“. Гласът ѝ звучи все по-трескаво.
Нико си мисли, че Мей в крайна сметка се е побъркала. Всичко това беше твърде много за нея. Планът не беше да направят това. Той изведнъж започва да се съмнява във всичко — дали Мей действително беше разпознала Дерек Хониг? Дали Дерек беше съучастник на нейния баща или мозъкът ѝ услужливо беше осигурил тази подробност, която просто не отговаряше на истината? Когато Нико се прибра у дома, тя седеше сама в тъмното с нож в ръка. Доколко можеше да се вярва на нещо, което казва? Всичко зависи от това дали Ричард познава Дерек Хониг. Нико трябва да разбере истината.
— Искаш ли да седнем? — предлага Ричард, минава покрай него и влиза в дневната.
Нико поема след тъста си. Устата му е пресъхнала. Изпитва страх. Страхува се, че Ричард ще повика полицията, за да го арестуват, и те никога повече няма да видят Кора. Ако Мей е права за това, че Дерек Хониг е приятел на баща ѝ, и ако Нико е прав за това, че Ричард му е устроил капан, значи Ричард най-вероятно е социопат; той не изпитва никакви чувства към Кора. За него няма да представлява никаква трудност да я убие. Може би не изпитва никакви истински чувства и към Мей. Нико си има работа с човек, който не е нормален. Не знае как да постъпи с него. Не знае как да се справи с тази ситуация.
Колкото до Мей… той не знае какво ще стори тя.
Нико чува стъпките на жена си — тя вече тича нагоре по орнаментираното стълбище към втория етаж. Двамата с Ричард се гледат в очите и слушат как Мей търчи по коридора и отваря вратите на спалните една след друга.
— Няма да я намери — отбелязва Ричард.
— Къде е тя, кучи сине? — просъсква Нико.
Той също не се придържа към плана. Нищо не върви по план.
— Ами, със сигурност не е тук — отговаря студено неговият тъст. — Искаш ли просто да изчакаме Мей да се успокои, а после всички можем да седнем и да поговорим както трябва?
Нико прави всичко по силите си, за да не скочи и да не сграбчи тлъстата шия на своя тъст. Принуждава се да остане на мястото си и да изчака развоя на събитията.
Накрая Мей нахлува в дневната, следвана по петите от разстроената си майка.
— Къде е тя? Какво си направил с нея? — провиква се Мей срещу баща си.
Лицето ѝ е почервеняло и обляно в сълзи. Изглежда изпаднала в истерия.
— Седни, Мей — нарежда баща ѝ.
Мей поглежда Нико. Той кимва веднъж, тя идва и сяда до него на големия, прекалено мек диван.
— Знаеш защо сме тук — започва Нико.
— Мей явно смята, че Кора е тук. Защо мисли така? — пита Ричард с престорена загриженост. — Нико… ти ли ѝ каза, че похитителите са се свързали с мен? Специално те помолих да не го правиш.
Нико се обърква за момент. Не знае откъде да започне.
Така или иначе, Ричард не му дава тази възможност. Той се обръща към Мей:
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Мей, но похитителите отново ни предадоха. Надявах се да си върнем Кора още тази вечер, само че те не се появиха. Занесох им допълнителната сума, както се бяхме уговорили, но не дойдоха.
Той се обръща към Нико:
— Естествено, аз все пак не им оставих парите, както направи ти.
Нико е обзет от гняв — Ричард не може да устои на изкушението да му се подиграе, дори в този момент.
— Помолих те да не ѝ казваш, точно за да избегнем тази тревога — добавя Ричард и отново се обръща към Мей със съчувствен поглед. — Направих всичко, за да ви я върна, Мей. Толкова съжалявам. Но ти обещавам, че няма да се откажа.
Нико наблюдава тази размяна на реплики и забелязва как студенината, която излъчва Ричард към него, се сменя с топлина, когато говори с дъщеря си. Вижда как Мей започва да се колебае, а по лицето ѝ се изписва съмнение.
Ричард продължава:
— Съжалявам, че двамата с майка ти не ти казахме по-рано, Мей, но се страхувахме, че може да се случи нещо подобно. Не искахме отново да се надяваш напразно. Похитителите се свързаха с нас и настояха да получат още пари. Ние сме готови на всичко, за да си върнем Кора, както знаеш. Но те не се появиха.
Той поклаща глава в знак на безсилие и объркване.
— Точно така — потвърждава майката на Мей, като сяда от другата страна на дивана до дъщеря си. — Това просто ни съсипва.
Тя протяга ръце и Мей потъва в прегръдките ѝ, където започва да ридае неконтролируемо.
„Не може да бъде“, мисли си Нико.
— Опасявам се, че единственото, което ни остава, е да отидем в полицията — казва Ричард. — И да им кажем всичко, което знаем.
Той се обръща и студено поглежда към зет си.
Нико отвръща на погледа му.
