Съчетанието на заповедната форма с израза „моля“ също няма шанс да ми хареса, още повече че Артенс ме смята за неспособна на такива синтактични тънкости и ги използва само защото му харесват, без да бъде така любезен да допусне, че бих могла да се почувствам засегната. Достигнал си дъното на социалното блато, когато доловиш в гласа на богатия, че се обръща към себе си и че макар и думите, които изговаря, да са по същество предназначени за тебе, той дори и не си представя, че би могъл да ги разбереш.
— Крехко в какъв смисъл? — питам аз с безразличен тон.
Той въздъхва демонстративно и в дъха му долавям лек мирис на джинджифил.
— Става дума за инкунабил7 — казва ми той и вперва в очите ми, които се опитвам да лиша от изражение, доволния си поглед на собственик.
— Ами, дано ви свърши работа — казвам аз с лека погнуса. — Ще ви го донеса, щом куриерът дойде.
И му тръшвам вратата под носа.
Перспективата тази вечер Пиер Артенс да разказва на масата като виц как портиерката му се е възмутила, след като е споменал пред нея думата инкунабил, която тя несъмнено е помислила за нещо неприлично, страшно ме радва.
Бог ще реши кой от двама ни е по-унижен.
Да останеш съсредоточен в себе си,
без да загубиш шортите си
Добре е редовно да ти идват дълбоки мисли, но мисля, че не е достатъчно. Искам да кажа следното: след няколко месеца ще се самоубия и ще подпаля апартамента и следователно нямам много време, трябва да извърша нещо съществено в краткия срок, който ми остава. Освен това си отправих малко предизвикателство: ако човек се самоубива, трябва да е сигурен в това, което върши, и не може да подпали апартамента „за оня, дето духа“. Тоест ако има на света нещо, заради което си струва да се живее, не трябва да го пропусна, защото веднъж умреш ли, много е късно за съжаления, а да умреш, защото си се объркал, е адски тъпо.
Тъй че и аз си имам своите дълбоки мисли. Но когато потъна в тях, се правя на това, което съм, на интелектуалка (подиграваща се на останалите интелектуалци). Невинаги е много блестящо, но отморява. Ето защо си помислих, че трябва да компенсирам тази „възхвала на ума“ с друг дневник, който ще говори за телата и нещата. Не за дълбоките мисли на духа, а за шедьоврите на материята. За нещо въплътено и осезателно, но същевременно красиво и естетично. Освен любовта, приятелството и красотата на изкуството, не виждам какво друго може да подхранва човешкия живот. Още съм твърде млада, за да познавам любовта и приятелството. Но изкуството… ако трябваше да живея, то щеше да бъде целият ми живот. Е, когато казвам изкуство, трябва да сте наясно: не говоря за шедьоврите на големите майстори. Дори Вермеер не може да ме накара да продължа да живея. Той е върховен, но е мъртъв. Не, мисля за красотата в света, за всичко в движението на света, което може да ни извиси.
