Ще обясня. Става дума за по-специално „движение на света“, защото не е движение на тялото. Но тази сутрин, докато пиех чай, видях едно движение. Движението. Съвършеното движение. Вчера (понеделник) госпожа Гремон, чистачката, подари на мама букет от рози. Госпожа Гремон била в неделя при сестра си, която има малка градина в Сюрен, и донесе букет с първите рози за сезона: жълти рози с много красив бледожълт цвят като иглика. Според госпожа Гремон този вид се казва „Пилигрим“. Самото име вече ми хареса. Все пак много по-възвишено, по-поетично и не така еснафско е да наречеш розов храст с подобно име, а не „Мадам Фигаро“ или „Една любов на Пруст“ (не си измислям). Добре, няма да се спирам на факта, че госпожа Гремон подарява рози на мама. Между двете съществува отношението, което всички прогресистки-буржоазки поддържат с чистачките си (макар мама да си въобразява, че е изключение), много старо патерналистично отношение с розов оттенък (предлагат кафе, плащат коректно, никога не ги хокат, дават им стари дрехи и счупени мебели, интересуват се от децата им и в замяна на това имат право на букет рози и на кафяви или бежови кувертюри, плетени на една кука). Но тези рози… бяха върхът.
Та значи аз закусвах и гледах букета, поставен на плота в кухнята. Може би затова видях движението; ако бях погълната от друго нещо, ако в кухнята не беше толкова тихо, ако не бях сама, нямаше да съм достатъчно внимателна. Но аз бях сама, спокойна и незаета. Затова успях да го възприема.
Чу се лек шум, тоест въздухът трепна и много, много тихо направи „шшшшш“; една розова пъпка с парченце стъбло се прекърши и падна на плота. В момента, когато го докосна, се чу нещо като „пуф“ или „паф“, нещо от рода на ултразвука, което долавят само мишките или хората, когато е много, много тихо. Останах с лъжичката във въздуха, напълно смаяна. Беше великолепно. Но всъщност какво точно беше великолепно? Не знаех: чисто и просто една розова пъпка на върха на прекършено стъбло беше паднала на плота. И какво от това?
Разбрах едва когато се приближих и разгледах неподвижната паднала розова пъпка. Става дума за нещо свързано с времето, а не с пространството. Да, очевидно грациозно падналата розова пъпка винаги е хубава гледка. Толкова е живописно: можеш да нарисуваш куп картини! Но не това обяснява Движението. Движението, което всички свързват с пространството…
Като гледах стъблото и пъпката, лично аз за една хилядна от секундата почувствах красотата. Да, аз, една дванайсетгодишна хлапачка, имах този невероятен късмет, защото тази сутрин всички условия бяха налице: празен ум, спокоен дом, хубави рози, падане на пъпка. И точно затова си спомних за Ронсар, без в началото да разбера защо: защото става дума за време и рози. Защото красиво е онова, което улавяме, докато то преминава. Ефимерната конфигурация на нещата в момента, когато едновременно виждаме красотата и смъртта.
Ай, ай, ай, казах си аз, нима това означава, че трябва да живеем по този начин. Да балансираме винаги между красотата и смъртта, между движението и неговото изчезване.
Може би това е да си жив: да улавяш мигове, които умират.
И после идва неделята.
В три часа следобед поемам към четвъртия етаж. Тъмносинята рокля ми е малко голяма — истински късмет в ден, когато ще се яде глутоф, — а сърцето ми се е свило като коте.
Между третия и четвъртия етаж се оказвам лице в лице със Сабин Палиер. От няколко дни, когато ме срещне, тя с явно неодобрение оглежда новата ми прическа. Нали оценявате, че съм се отказала да крия от света новия си външен вид. Но настойчивостта й ме смущава, колкото и да съм освободена. Неделната ни среща не нарушава правилото.
— Добър ден, госпожо — казвам аз и продължавам да изкачвам стълбите.
В отговор тя кимва, строго разглеждайки главата ми, и после, забелязвайки облеклото, спира като закована на стъпалото. Обзема ме паника, която смущава потоотделянето и заплашва роклята ми с позора на петна от пот под мишниците.
— Щом се качвате нагоре, дали ще можете да полеете цветята на площадката? — казва ми тя с отчаяние.
Трябва ли да й напомня, че е неделя?
— Това сладкиши ли са? — пита тя внезапно.
Нося на поднос творенията на Мануела, завити с тъмносиня коприна, и разбирам, че тъй като те прикриват роклята ми, госпожата е възмутена не от моите претенции в областта на облеклото, а от невъздържаната ми лакомия.
— Да, непредвидена доставка — казвам аз.
— Много добре, тъкмо ще полеете цветята — казва тя и продължава гневното си слизане.
Стигам до площадката на четвъртия етаж и звъня с мъка, защото нося и касетата, но Какуро отваря любезно и мигновено взима тежкия поднос.
— Охо! — казва той, — ама вие не се шегувате. Още отсега предчувствам удоволствието.
— Трябва да благодарите на Мануела — казвам аз, следвайки го в кухнята.
— Вярно ли? — пита той, освобождавайки кекса от пищната му синя копринена опаковка. — Тя е истинска перла.
Изведнъж си давам сметка, че се чува музика.
Тя не е силна и идва от невидими тонколони, които изпълват кухнята с приятни звуци.
