Елегантността на таралежа полностью

Но глутофът на Мануела е като нектар. В нейните ръце всички засищащи и изсушени продукти на Елзас се превръщат в благоуханен шедьовър.

— Ще имате ли време? — питам аз.

— Разбира се — отговаря тя на върха на блаженството, — винаги имам време, за да приготвя глутоф за вас!

И тогава аз й разказвам всичко: пристигането, натюрморта, сакето, Моцарт, гиозите, залу рамен, Кити, сестрите Мунаката и всичко останало.

— Невероятна сте — казва Мануела, когато приключвам. — Толкова глупаци живеят в тая къща, ама когато за първи път идва един свестен господин, кого кани — вас.

Тя лапва една сладка.

— Ха? — провиква се тя, като натъртва „х“ — то. — Ще ви приготвя и няколко тарталетки с уиски.

— Не — казвам аз, — малко ли работа имате, Мануела… глутофът е предостатъчен.

— Малко? — отговаря тя. — Че вие, Рьоне, от години ми давате толкова много!

Тя се замисля за миг и си спомня нещо:

— Какво правеше Палома тук?

— Ами, почиваше си от семейството.

— О, горката! Като си помисля каква сестра има. — Мануела изпитва еднозначни чувства към Коломб, чиито клошарски дрипи би изгорила на драго сърце, преди да я прати на полето за малка културна революция.

— Малкият Палиер зяпва, когато тя минава покрай него — добавя Мануела. — Но принцесата дори не го забелязва. Май трябва да си сложи найлонова торба за боклук на главата. Ех, ако всички госпожици в къщата бяха като Олимп…

— Така е, Олимп е много мила.

— Да — казва Мануела, — много добро момиче. Вчера Нептун имаше дрисъци и, знаете ли, тя го излекува.

Явно само един дрисък й изглежда твърде нищожен.

— Знам — казвам аз, — трябваше да купим нов килим за входа. Утре ще го доставят. Няма да е лошо, предишният беше ужасен.

— Знаете ли — казва Мануела, — може да задържите роклята. Дъщерята на дамата казала на Мария: „Задръжте всичко“ и Мария ми каза да ви кажа, че ви подарява роклята.

— О, много мило, но не мога да я приема.

— Хайде не започвайте отново — ядосва се Мануела. — Все едно вие ще платите за химическото чистене. Вижте я на какво прилича, все едно сте били на орехи.

Вероятно орехите са добродетелна форма за оргии.

— Добре, благодарете на Мария от мое име, наистина съм трогната.

— Това вече е друго нещо — казва тя. — Добре, ще й благодаря от ваше име.

Някой чука два пъти на вратата.

Какуро Озу.

— Добър ден, добър ден — казва той и с подскок влиза в портиерната. — О, добър ден, госпожо Лопес — добавя, като вижда Мануела.

— Добър ден, господин Озу — почти изкрещява тя.

Мануела е много възторжено същество.

— Ние пием чай, искате ли и вие?

— С удоволствие — казва Какуро и взима един стол. После зърва Леон и добавя: — О, колко е красив! Не го разгледах хубаво миналия път. Прилича на сумист.

— Вземете си една сладка, те са с оргии — казва Мануела, която очевидно оплита конците, докато подава на Какуро кошничката.

Оргиите по всяка вероятност са погрешна или по-скоро порочна форма за орехи.

— Благодаря — казва Какуро и си взема една сладка.

— Разкошна е! — възкликва той, след като я поглъща.

Мануела се върти на стола с блажено изражение.

— Дойдох да ви попитам за вашето мнение — казва Какуро след четвъртата сладка. — Водя спор с един приятел по въпроса за превъзходството на европейците в културната област — продължава той и ми намига весело.

Мануела май трябваше да бъде по-снизходителна към малкия Палиер, защото ченето й увисна.

— Той държи на Англия, а аз очевидно на Франция. Казах, че познавам някого, който може да отсъди. Искате ли да ни бъдете арбитър.

— Но аз съм съдия и страна по делото — казвам аз и сядам, — не мога да гласувам.

— Не, не — казва Какуро, — няма да гласувате. Само ще отговорите на въпроса ми: кои са двата най-големи приноса на британската и на френската култура? Госпожо Лопес, днес имам късмет, ако желаете, и вие може да дадете мнението си — добавя той.

— Англичаните… — започва уверено Мануела, но спира. — Първо вие, Рьоне — казва тя, защото внезапно благоразумието й надделява: спомня си, че е португалка.

Мисля известно време.

— За Франция: езикът на XVIII век и мекото сирене.

— А за Англия? — пита Какуро.

— За Англия е лесно — отговарям аз.

— Пуденг? — предлага Мануела, произнасяйки думата точно така.

Какуро се залива от смях.

— Трябва нещо друго.

— Може би рюгби — казва тя все така бритиш.

— Ха-ха-ха — смее се Какуро. — Съгласен съм с вас! Хайде, Рьоне, вие какво предлагате?

— Хабеас корпус34 и моравата — смея се и аз.

И в резултат и тримата прихваме, включително и Мануела — тя е чула „Хабер за кускус“, което нищо не значи, но все пак ни разсмива.

Точно в този момент някой чука на вратата.

Не е за вярване как това помещение, което довчера не интересуваше никого, днес сякаш е в центъра на световното внимание.

— Влезте — казвам аз, без да се замислям, увлечена от разговора.

Соланж Жос подава глава през вратата.

И тримата я гледаме въпросително, сякаш сме поканени на банкет гости, прекъснати от неучтива прислужница.

Тя отваря уста, но размисля.

Аз се овладявам и ставам.