Това е Смъртта на Дидона от „Дидона и Еней“ от Пърсел. Ако искате моето мнение: най-хубавото певческо произведение на света. Не само е прекрасно, а е върховно поради невероятно плътната последователност на звуците, свързани от невидима сила и сякаш, различавайки се един от друг, преливащи се на границата на човешкия глас, почти в територията на животинското стенание — но с красота, която животинските викове никога не могат да постигнат, красота, родена от премахването на звуковата артикулация и на обичайното старание на човешкия език да разграничи звуковете.
Премахване на стъпките, претопяване на звуковете.
Изкуството е живот, но в друг ритъм.
— Хайде! — казва Какуро, който вече е подредил върху голям поднос чашите, чайника, захарницата и малки книжни салфетки. Следвам го в коридора и по негово указание отварям третата врата вляво.
— Имате ли видео? — бях попитала Какуро Озу.
— Да — беше отговорил той с тайнствена усмивка.
Третата врата вляво води към миниатюрна кинозала. Има голям бял екран, куп блестящи и тайнствени апарати, три реда с по пет истински стола от киносалон, тапицирани с тъмносиньо кадифе, продълговата ниска масичка пред първия ред и стени и таван, облицовани с тъмна коприна.
— Всъщност това ми беше професията — казва Какуро.
— Професията ли?
— Повече от трийсет години внасях в Европа най-новите уредби за луксозни фирми. Много доходоносна търговия — но най-вече ужасно забавна за човек като мене, който се въодушевява от електрониката.
Сядам на едно страшно удобно кресло и прожекцията започва.
Как да опиша огромната радост от този момент. Гледаме сестрите Мунаката на голям екран, в приятен полумрак, хапваме глутоф и пием горещ чай на малки блажени глътки. От време на време Какуро спира филма и коментираме безразборно камелиите върху мъха на храма и съдбата на хората, когато животът е много тежък. На два пъти отивам да поздравя моя приятел Моцарт и се връщам в залата като в топло и меко легло.
Миг извън времето и във времето… Кога за първи път изпитах това приятно отпускане, което е възможно само ако сте двама? Спокойствието, което изпитваме, когато сме сами, нашата самоувереност, родена от ведростта на самотата, няма нищо общо със съпричастието, съзерцанието и съзвучието, което изживяваме с другия, когато ни е съучастник… Кога за първи път изпитах този щастлив покой в присъствието на мъж?
Днес ми беше за първи път.
Когато в седем часа, след като сме разговаряли още много, пиейки чай, аз вече се каня да се сбогувам, ние минаваме през големия салон и аз виждам на ниската масичка до канапето снимката на много красива жена.
— Жена ми — казва тихо Какуро, забелязвайки, че го наблюдавам — Почина преди десет години от рак. Казваше се Санае.
— Съжалявам — казвам аз. — Била е… много красива.
— Да — казва той, — много красива.
Мълчим.
— Имам дъщеря. Живее в Хонконг — добавя той. — И вече двама внуци.
— Сигурно ви липсват — казвам аз.
— Често ходя при тях. Много ги обичам. Внукът ми Джек (баща му е англичанин) е на седем години. Сутринта ми каза по телефона, че вчера уловил първата си риба. Събитието на седмицата, нали разбирате!
Отново мълчим.
— Вие също сте вдовица, струва ми се — казва Какуро, докато ме придружава във вестибюла.
— Да — казвам аз, — вдовица съм от петнайсет години.
Гърлото ми се свива.
— Мъжът ми се казваше Люсиен. Също рак…
Стоим пред вратата и се гледаме печално.
— Лека нощ, Рьоне — казва Какуро.
И допълва малко по-весело:
— Беше фантастичен ден.
Огромна тъга се стоварва върху ми със свръхзвукова скорост.
— Ти си нещастна идиотка — казвам си аз, докато свалям роклята и откривам глазура с уиски на един илик. — Какво си въобразяваше? Ти си само една жалка портиерка. Не е възможно приятелство между класите. Какво си въобразяваше, безумна нещастнице?
— Какво си въобразяваше, безумна нещастнице? — повтарям си аз по време на вечерното миене и докато се пъхам в леглото след кратка схватка с Леон, който не иска да освободи терена.
Красивото лице на Санае Озу танцува пред затворените ми очи и аз се чувствам като нещо много старо, внезапно изправено пред безрадостната действителност.
Заспивам с тревожно сърце.
На другата сутрин изпитвам усещане, близко до махмурлук.
Седмицата обаче преминава от добре по-добре. Какуро прави няколко спонтанни посещения, обръщайки се към моите дарби на арбитър (сладолед или сорбе? Атлантика или Средиземно море?) и неговата свежа компания ми доставя удоволствие, въпреки мрачните облаци, носещи се мълчаливо над сърцето ми. Мануела умира от смях, като вижда тъмносинята рокля, а Палома вече не напуска фотьойла на Леон.
