Налетях му още преди да е отворил уста.
— Излъга ме.
— Моля? Кога съм те лъгал?
— Кога не си ме лъгал? Как е възможно същият онзи човек, който ми говореше за брак, да не вижда нищо нередно в това да го спипат с подобна жена в коридора?
— Отношенията ми с нея нямат нищо общо с чувствата ми към теб.
— Сигурно се шегуваш? А може би, понеже си бъдещият крал, ти е позволено да се прегръщаш с полуголи момичета, когато ти скимне?
Максън ме гледаше като покосен.
— Не. Няма такова нещо.
— Защо точно с нея? — попитах, вдигайки поглед към тавана. — Защо от всички жени на планетата избра точно нея?
Когато го погледнах в търсене на отговор, Максън клатеше глава, оглеждайки стаята.
— Максън, тя е актриса, лицемерка. Нима не виждаш, че под всичкия този грим и сутиена с подплънки се крие жена, която цели да изкопчи от теб онова, което иска.
Максън изсумтя с усмивка.
— Всъщност знам.
Спокойствието му ме порази.
— В такъв случай защо…
Но вече бях получила отговора, който търсех.
Максън знаеше. Естествено, че знаеше. Все пак беше отраснал в двореца. Сигурно му бяха чели дневниците на Грегъри вместо приказки за лека нощ. Не проумявах какво ме беше подтикнало да мисля другояче.
Що за наивен човек бях? Живеех с мисълта, че някое друго момиче би било по-достойна съпруга на принца и че това момиче е Крис. Тя беше красива, търпелива и още милион неща, които не виждах в себе си. Само че си я бях представяла до един друг Максън. Но сега, съзнавайки, че си имах работа с достоен наследник на Грегъри Илеа, не си го представях с друго момиче, освен със Селест. Единствено тя от всички нас би тъпкала народа си на драго сърце.
— Край — отрязах аз, махвайки с ръце пред себе си. — Искаш решението ми — ето го: приключих. Приключих с Избора, приключих с всичките ти лъжи и най-вече приключих с теб. Господи, не е за вярване каква глупачка съм била.
— Не си приключила с нищо, Америка — побърза да ме опровергае той, заемайки стойка, която бе не по-малко красноречива от думите му. — Ще приключиш, когато аз ти позволя. В момента си разстроена, но не си приключила с мен.
Вкопчих пръсти в косата си, едва въздържайки се да не я изтръгна от корените.
— Какво ти става? Да не загуби ума си? Нима очакваш от мен да преглътна сценката, на която току-що станах свидетел? Ненавиждам това момиче. А ти я целуваше. Повече не искам да имам нищо общо с теб.
— Боже господи, жено, не ме оставяш да кажа и дума?
— Какво разумно оправдание би могъл да ми дадеш за подобно нещо? Просто ме изпрати вкъщи. Не искам да стоя тук.
Диалогът ни беше толкова оживен, че мълчанието му ме шокира.
— Не!
Побеснях. Нали уж искаше конкретен отговор?
— Максън Шрийв, ти си едно разглезено хлапе, вкопчило се в играчка, която не иска, но и не би понесло да я види в чужди ръце.
Максън заговори търпеливо:
— Разбирам, че си ядосана, но…
Блъснах го в гърдите.
— Много повече от ядосана съм!
Максън запази самообладание.
— Америка, не ме наричай хлапе. И не ме бутай!
Блъснах го отново.
— Иначе какво?
Максън ме сграбчи за китките и ги прикова зад гърба ми, а в очите му гореше истинска ярост. Радвах се, че я имаше. Исках да ме провокира. Търсех причина да го нараня. Точно в онзи момент можех да го разкъсам на парчета.
Но гневът му се беше разсеял напълно. На негово място се зараждаше онова топло електрическо жужене, липсвало в отношенията ни толкова време. Лицето му се намираше на сантиметри от моето, погледът му се впиваше в очите ми — може би опитваше да предвиди реакцията ми, а може би тя не го интересуваше. Напук на здравия разум копнеех за близостта му. Преди да осъзная какво се случваше, устните ми се разтвориха в готовност.
В следващия момент разтръсках глава, за да я прочистя, и отстъпих назад, запътвайки се към балкона. Той не опита да ме спре. Поех си няколко глътки въздух, преди отново да се обърна към него.
— Ще ме изпратиш ли вкъщи? — попитах тихо.
Максън поклати глава, очевидно неспособен или несклонен да отвърне гласно.
Изскубнах неговата гривна от китката си и я запратих към отсрещния край на стаята.
— Тогава си върви — пророних.
Отново се обърнах към балкона и изчаках няколко секунди, докато не чух щракването на вратата. После се свлякох на пода и заридах.
Двамата със Селест си бяха лика-прилика. Всичко около тях беше фалш. И знаех, че щеше да прекара остатъка от живота си, омайвайки народа с медения си глас, докато през цялото време го държеше здраво залостен в капана. Също като Грегъри.
Останах на пода, седнала със свити под нощницата ми крака. Колкото и ядосана да бях на Максън, по-ядосана бях на себе си. Трябваше да се съпротивлявам по-ревностно. Да постигна повече. Не биваше да седя на пода като пораженец.
Избърсах сълзите от лицето си и обмислих ситуацията. Бях приключила с Максън, но нямаше да напусна двореца. Бях приключила със съревнованието, но въпреки това трябваше да представя проекта си. Аспен може и да не смяташе, че съм достатъчно силна за принцеса — и с право, но имаше вяра в мен. Знаех го. Баща ми също имаше вяра в мен. Николета — също.
