Вече не се борех за победата. Оставаше въпросът как най-запомнящо се да напусна сцената?
Когато Силвия ме попита от какво ще се нуждая за презентацията си, поисках малко бюро за няколко книги и статив за плаката, който в момента разработвах. Идеята за плаката я зарадва особено много. Оказваше се, че съм единственото момиче в двореца, което имаше някакъв реален опит в света на изкуството.
Прекарах часове в писане на речта ми върху картончета, с помощта на които се надявах да не пропусна нищо по време на предаването, в отбелязване на страници из книгите, от които щях да цитирам, и в репетиции пред огледалото на най-сложните части от изявлението ми. Опитах да не се замислям особено върху действията си; в противен случай цялото ми тяло започваше да се тресе от напрежение.
Помолих Ан да ми ушие рокля с невинно излъчване, което я накара да вирне въпросително вежди.
— Ще си помисли човек, че досега сме ви изпращали навън по дантелено бельо — подхвърли тя шеговито.
Аз се изкисках.
— Не това имах предвид. Знаеш, че обожавам всяка от роклите ви. Просто този път искам да изглеждам… ангелски.
Тя се подсмихна загадъчно.
— Мисля, че ще се справим със задачата.
Сигурно се бяха трудили до припадък, тъй като цял петък не видях Ан, Мери и Луси. Едва час преди началото на бюлетина влетяха в стаята ми с роклята. Беше бяла и ефирна, украсена с дълга ивица синьо-зелен тюл, спускаща се по дясната u страна. Долната u част се разстилаше като облак, а високата талия u придаваше дух на непорочност и грация. Чувствах се прелестна в новата си рокля. Беше ми най-любима от всички модели дотук и се радвах, че я получавах точно в този момент. По всяка вероятност щеше да е последната рокля, която обличах в двореца.
Трудно ми беше да запазя плана си в тайна, но все пак съумях. Полюбопитстваха ли останалите момичета какво подготвям, отвръщах им, че е изненада. Този отговор ми спечели няколко скептични погледа, но не ме беше грижа. Помолих прислужничките да не пипат картичките с речта ми и другите неща по бюрото, да не го чистят дори, и те се подчиниха.
Никой не подозираше нищо.
Най-много исках да споделя с Аспен, но и от това се въздържах. Една част от мен се боеше, че ще опита да ме разубеди и аз ще се поддам. Друга пък се страхуваше, че ще се въодушеви прекомерно.
Докато прислужничките се трудеха по външния ми вид, аз се взирах в огледалото, съзнавайки, че съм съвсем сама в това предизвикателство. И така беше най-добре. Не исках никой — нито прислужничките ми, нито другите момичета, нито пък Аспен — да си навлича беди заради моите действия.
Оставаше ми единствено да въдворя ред.
— Ан, Мери, бихте ли ми донесли един чай?
Те се спогледаха.
— И двете заедно ли? — учуди се Мери.
— Да, моля.
Изгледаха ме подозрително, но въпреки това направиха реверанс и излязоха от стаята. Веднага щом затвориха вратата, се обърнах към Луси.
— Ела да седнеш — поканих я и я придърпах до себе си на тапицираната пейка пред огледалото. След това u отправих един простичък въпрос: — Щастлива ли си?
— Госпожице?
— Напоследък ми се струваш леко оклюмала. Питах се дали всичко е наред.
Тя сведе глава.
— Толкова ли е очевидно?
— Само мъничко — отвърнах аз, премятайки ръка през кръста u, за да я притисна към себе си. Тя въздъхна и отпусна глава върху рамото ми. Толкова се радвах, че поне за момент успя да забрави невидимата граница помежду ни.
— Искала ли сте някога нещо, което не можете да имате?
Аз изсумтях.
— Луси, преди да дойда в двореца, бях Петица. Толкова много неща не можех да имам, че дори не си правех труда да ги броя.
Една-единствена сълза се търкулна по бузата u, което ми се стори крайно нетипично за горката Луси.
— Не знам как да постъпя. Попаднах в задънена улица.
Изпънах гръб и я накарах да се обърне с лице към мен.
— Луси, искам да знаеш, че според мен можеш да постигнеш всичко, да бъдеш каквато си пожелаеш. Мисля, че си невероятно момиче.
Тя ми се усмихна вяло.
— Благодаря ви, госпожице.
Знаех, че не разполагаме с много време.
— Чуй сега, искам да ми направиш една услуга. Не бях сигурна дали мога да разчитам на колежките ти, но на теб имам вяра.
Колкото и объркана да изглеждаше, отговорът u беше напълно откровен.
— Готова съм на всичко.
Пресегнах се към едно от чекмеджетата на бюрото и извадих писмото.
— Би ли предала това на страж Леджър?
— Страж Леджър?
— Исках да му благодаря за отзивчивостта, но ми се струваше неуместно да му го поднеса сама. Знаеш как е. — Оправданието ми куцаше, но единствено така можех да обясня на Аспен причините за действията си и да се сбогувам с него. Предполагах, че след тази вечер часовете ми в двореца щяха да са преброени.
— Ще му занеса писмото при първа възможност — прие с готовност тя.
— Благодаря ти. — Сълзите запариха в очите ми, но аз ги отблъснах. Бях уплашена, но имах толкова много основания да изпълня плана си.
Всички заслужавахме нещо по-добро. Семейството ми, Марли и Картър, Аспен и дори прислужничките ми се намираха в безизходица заради кроежите на Грегъри. Щях да се погрижа за тях.
