Дери погледна към другия, който се бе облегнал на стената в ляво и кимна в отговор. Рандън бе облечен също като Уенсит, само че в тъмносиньо и сребристо. В светлината на фенера той изглеждаше зловещо и създаваше впечатление на човек, способен да всява ужас у хората. Редом с него Уенсит имаше почти женствен вид. Дери реши да не им позволи да го подмамят по този начин. Трябваше да се бои от Уенсит повече, отколкото от десетима като Райдън, въпреки че последният бе известен като майстор в деринските вълшебства. Нямаше да позволи да го заблудят. Опасността идваше от Уенсит.
Уенсит дълго изучаваше поведението на пленника, особено що се отнася до Райдън. Най-сетне се усмихна и скръсти ръце на гърдите си. Лекото шумолене привлече погледа на Дери и Уенсит разбра, че усмивката му е притеснила Дери много повече от строгото му държание.
— Шон лорд Дери — изрече провлачено Уенсит — Слушал съм много за теб, мой млади приятелю. Узнах, че си личния адютант на Аларик Морган и че сега си един от тези, които заседават в кралския съвет на Халдейн — е, не точно в момента, разбира се.
Дери прехапа устни при последната забележка.
— Да, наистина, много съм слушал за доблестта на Шон лорд Дери. Изглежда, че скоро ще разберем дали тази безупречна репутация е заслужена. Разкажи ми за себе си, Дери.
Дери се опита да сподави гнева си, но разбра, че няма да успее. Така да е, нека Уенсит разбере, че няма да му е лесно. Глупаво бе да мисли, че ще получи това, което иска без никакви усилия.
Уенсит пристъпи към Дери, който се вцепени. С усилие на волята си наложи да срещне погледа на магьосника. Едва успя да си поеме дъх и с учудване видя, че онзи се отдръпва леко и си играе разсеяно с камата.
— Разбирам — рече Уенсит докато въртеше камата ловко между пръстите си — Желаеш да ме предизвикаш? Честно ще е да ти призная, че това ме радва. След всичко, което ми разказаха за теб, вече се боях да не ме разочароваш. А тъп мразя разочарованията.
Преди Дери да успее да отговори, Уенсит преодоля с една крачка разстоянието помежду им и опря камата си до врата му. Наблюдаваше го съсредоточено, за да открие някакъв признак на уплаха като същевременно увеличаваше натиска на острието, но Дери не трепна. Уенсит се подсмихна и насочи камата към кожената му жилетка. Дрехата поддаде и се разпори с пукот, но Уенсит продължи да реже плата като същевременно размишляваше на глас:
— Знаеш ли, Дери (храс), винаги съм се чудел какво толкова има у Аларик Морган, че хората да го следват тъй предано (храс).
Или пък в Келсън и тия негови странни предци от рода Халдейн (храс). Малко хора могат да се държат като тебе, ако бяха в същото положение (храс). Отказваш да говориш, а знаеш какво те чака, (храс) и все пак оставаш верен на някой, който е толкова далече и никак не може да ти помогне, дори и да знаеше къде си.
Острието се закачи в нещо с тих метален звън. Уенсит погледна изненадано към Дери.
— Какво е това? — попита той заинтригувано — У теб има нещо, което ми се противопоставя?
Отново опита с камата, но нищо не постигна, освен познатия метален звън.
— Райдън, какво е това според теб?
— Съвсем не зная, сир — измърмори тъмнокосият и се приближи.
— Нито пък аз — призна Уенсит и разтвори леко раздраните краища на дрехата с върха на камата. Отдолу проблесна тежка сребърна верига, чиито краища се губеха надолу.
Уенсит придърпа веригата към себе си и откри тежкия сребърен медальон.
— Я, талисман — сви презрително устни той — Не е ли трогателно, Райдън? Носи го до сърцето си.
Райдън се изхили.
— Чудя се в кой светец ли вярва, сир. Не мисля, че някой може да го измъкне от тук.
— Едва ли — съгласи се Уенсит докато разглеждаше медал йона. — Хм, свети Камбър?
Очите му добиха цвета на индиго, когато се взря в лицето на Дери. Съвсем бавно Уенсит прочете надписа около медальона. В гласа му звучеше странно презрение.
— Санктус Камберус, либера нос абомнибус малис — от всяко по избави ни…
Юмрукът му се сви около сребърния диск и го изви, така че веригата се стегна плътно около врата на Дери. Лицето му почти се допираше до неговото.
— Да не би да си дерини, мъничкият ми? — гласът на Уенсит бе станал леденостуден — Закрила просиш от светеца на дерините, глупавичкият ми. Нима вярваш, че той ще те защити от мен?
Веригата се стегна още повече и Дери усети, че се задушава.
— Не ще ли ми отговориш, мъничкият ми?
Ужасяващите очи сякаш дълбаеха дупки в черепа му и Дери бе принуден да извърне поглед треперейки. Чу как Уенсит изръмжа презрително, но нямаше сили да погледне още веднъж в тези бездънни кладенци.
— Добре, както искаш — въздъхна накрая Уенсит.
Веригата около врата му леко се отпусна, но в следващия момент Уенсит я дръпна със страшна сила, така че металът поддаде. Дери си пое дъх и погледна към магьосника. Скъсаната верига висеше между пръстите му. Усещаше болезнено раната на врата си, причинена от скъсването на медальона. Сега вече нямаше никакъв шанс да се противопостави на Уенсит, магията бе загубена, остана съвсем сам. Морган никога нямаше да узнае истината.
