Преглътна с усилие и напразно се опита да успокои сърцето си.
В края на молитвата Морган излезе от дълбините на транса си и отвори очи. Трябваше да дойде на себе си по-бързо, защото церемонията продължаваше и от него се очакваха адекватни отговори. Не биваше да издава по никакъв начин заниманието си от последните пет минути. Никой не трябваше да разбере.
Но все пак бе усетил част от съзнанието на Дери. Естествено не можеше да е сигурен. Изглеждаше сякаш Дери го бе потърсил, но контактът бе внезапно прекъснат. И после последва някакво странно усещане, наподобяващо страх — спомни си, че се наложи да протегне сетивата си до края, там, откъдето не би могъл да се завърне без чужда помощ.
Успокои се и с помощта на едно от деринските заклинания за възстановяване успя да се изправи на крака, когато свещениците дойдоха да го вземат. Забеляза, че Дънкан го наблюдава и му кимна в знак, че всичко е наред братовчед му обаче усети, че е притеснен. Това бе изписано на лицето му, когато двамата коленичиха пред високия олтар. Морган отново се заслуша в молитвите на Кардиъл.
— Ego te absolvo… опрощавам ви, Аларик Антъни и Дънкан Хауърд, и оттеглям обвиненията в ерес и схизма, и всяка заплаха от осъждане, затвор и болка, които тези обвинения носят. Отново ви приемам в лоното на нашата майка, Светата ни Църква.
Морган събра набожно ръце и реши да измисли някакъв план за действие. След частичния контакт, който успя да установи, разбра, че трябва да опита отново — Дери бе забъркан в голяма каша, където и да се намираше.
Но какво точно бе станало? И докъде можеше да си позволи да потъне в транса на търсенето, тук, в средата на катедралата?
Свещениците отново му помогнаха да се изправи. Двамата с Дънкан пристъпиха напред и коленичиха за пореден път. Предстоеше полагането на ръце, най-тържествената част от церемонията. Морган наведе глава и се опита да избистри ума си, за да даде що-годе адекватен отговор на Кардиъл, който бавно снижаваше ръцете си към тях.
— Dominus Sanctus, Parti Omnipotcuti, Deus Aeternum… Свети Боже, Отче Всемогъщи, Господи Всевечни, който покриваш земята с милостта си, Теб молим ние, нищожните ти слуги, да склониш ухо към думите ни и да ни покажеш милост, да простиш беззаконията и греховете на тези твои слуги, Аларик Антъни и Дънкан Хауърд; да не помниш вече прегрешенията им и да им въздадеш радост вместо скръб и живот вместо смърт.
Ръцете на Кардиъл докоснаха леко главите им.
— И дай им, Господи, въпреки предишното им падение от светия ти град, да добият милост и мир за душите си, и място всред избраните ти за живот вечен. Per eumdem Dominum nostrum Jesum Christum Filium tuum, qui tecum vivit et regnal in unitate Spiritus Sancti Deus, per omnia saecula saeculorum… Amen.
Последва скърцане на безброй столове, тътрене на крака и кашляне, когато всички присъстващи се изправиха на крака. Морган и Дънкан се запътиха към Кардиъл, който се готвеше да започне с благодарствената меса в чест на приемането им обратно в паството. Морган погледна косо към братовчед си, когато заеха местата си преди месата и прошепна едва чуто:
— Нещо е станало. Не знам какво, но трябва да разбера, а за тази цел ще изпадна в дълбок транс. Ако отида твърде далеч и не мога да се върна сам, ти ще ми помогнеш да изплувам в действителността и ще прибегнем до номера, който измислихме по-рано. Ако се наложи, ще припадна.
Дънкан кимна леко, но очите му останаха безизразни докато оглеждаше катедралата.
— Добре, ще те крия, както мога, но внимавай.
Морган се усмихна леко и притвори очи. Отново усети настъпващия транс на Турин, но този път потъна незабавно надолу към най-дълбоките му нива.
Уенсит се загледа за последен път в медальона на Свети Камбър, а после го подаде на Райдън, който го затъкна в пояса си. Магьосникът продължаваше да пази желязно спокойствие, но Дери почувства раздразнението му, примесено със сянка на тревога. Светлината на фенера хвърляше червеникави отблясъци върху косата на Уенсит и правеше присъствието му още по-заплашително. За един миг Дери сякаш бе погълнат от тази игра на сенки и с пронизваща яснота разбра, че се бори за живота си. Мисълта му подейства като кофа ледена вода, защото вече знаеше, че Уенсит би го убил веднага, ако решеше, че не му е потребен повече. Усети погледа му върху себе си и сподави надигналия се ужас.
— Сега — гласът на Уенсит стана зловещ и далечен — трябва да решим какво ще правим с нашия натрапник, Райдън. Той е шпионин. Да го убием ли?
Уенсит се облегна на стола на Дери. Лицето му бе на сантиметри от неговото.
— Или може би да го оставим на карадота — продължи замислено Уенсит — Знаеш ли какво е карадот, мъничкото милордче?
Дери преглътна с усилие, но не отговори. Нещо във въпроса го плашеше. Уенсит се усмихна.
— Не знаеш какво е карадот? Боя се, че това е непростима празнина в образованието ти. Тоя Морган изобщо не те е просветил. Покажи му карадота, Райдън.
