— Какво става! Войниците на Бран Корис вадят мечовете си!
Очите на Морган се отвориха широко, но той продължи да говори, или по-скоро да пищи от ужас.
— Не! Не предателство! Не е възможно! Хората на Корис носят скачащия елен под щитовете си! Избиват войниците на херцога! Ужасно клане в редиците на Касан!
— Господарю! Господарю Маклейн! Спасявайте се! Хората на Марли са ни предали! Бягайте, бягайте, Ваша светлост! Загубени сме! Господи, загубени сме!
Със сподавен вик Морган се сви на пода, гърчове разтърсиха тялото му. Келсън се наведе към него, но Дънкан го спря. Напрегнато гледаха докато риданията му утихнаха и спряха съвсем.
Отново вдигна глава, но очите му бяха пусти. Изражението му бе на човек, завърнал се от ада.
— Виждам господаря ми, пада от коня — прошепна тихо Морган, при което Дънкан изстена. — Не знам дали е мъртъв. Аз лежа между убитите, правя се на умрял.
Морган потрепери и продължи хълцайки:
— Свил съм се под тялото на умиращ рицар, кръвта му се стича по дрехите ми. Не ме откриха. Скоро битката свърши и се спусна нощ, но не съм в безопасност. Хората на Марли отвеждат пленените, а тежко ранените ги заколват на място, нито един жив не напусна това поле, освен окован във вериги.
Всичко е тихо и моят рицар е вече мъртъв, изпълзявам изпод тялото му и шепна молитва за душата му, защото макар и неволно ме спаси от смърт.
Лицето на Морган се сгърчи и дясната му ръка стисна коприненото знаме донесено от момчето.
— В ръката на рицаря виждам черния елен на Торънт, а на щита му са изобразени сините орли на Марли.
— Взимам знамето, нали трябва да докажа какво видях. Нощта ме скрива. Два, не три коня уморих, докато стигна портите на Дхаса.
Очите му проблеснаха леко и Дънкан реши, че Морган излиза от транса, но странния глас отново изкриви устните му.
— Изпълних мисията си, кралят знае за предателството на Бран Корис. Дори господарят Джеърд да е мъртъв, младият ни крал ще отмъсти за кръвта му. Боже… пази… го.
При това главата на Морган клюмна отново надолу и този път Дънкан не попречи на Келсън да го докосне. Минута по-късно тялото му се отпусна и Морган въздъхна. Сетне пусна окървавената коприна и отвори очи. Дълго гледа свитото на пода момче припомняйки си споделения с него ужас, а после сложи ръка на челото му. Сивите очи се притвориха за миг и най-сетне вдигна поглед към Келсън. По бузите му още личаха сълзите пролени по време на транса, но той не направи опит да ги избърше.
— Горчиви вести ни донесе това момче, принце — рече тихо Морган. — Тежко бреме сложиха те на плещите ми.
— Вестта за предателство никога не е леко бреме — продума мрачно Келсън. — Добре ли си?
— Само малко уморен, сир. Дънкан, съжалявам за баща ти. Жалко, че момчето не е видяло какво е станало с него после.
— Аз съм последния му син — прошепна Дънкан. — Трябваше да съм редом с него. Той вече бе твърде стар, за да застане начело на армията.
Аларик кимна, защото знаеше какво изпитва братовчед му, после се обърна към благородниците и епископите. Двама скуайъри дойдоха да отведат момчето да си легне, но не посмяха да го погледнат в очите. Морган се изправи и се подпря на ръката на Келсън. Дори в ярко осветената стая очите му изглеждаха тъмни, като мастилени езера пълни с тайна и мощ незасегната от изнуреното тяло.
Но за негова изненада, нито един от онези, върху които спря погледа си, не трепна. Епископите пристъпваха от крак на крак, но никой не излезе от залата. Генералите и съветниците също го гледаха с неподправено уважение без сянка на недоверие. Нямаше никой в залата, който да не бе склонен да отдаде почитта си на Морган, ако това се очакваше от него — и присъствието на Келсън с нищо не променяше отношението им.
Само кралят изглежда не бе впечатлен от магическото представление, което бяха наблюдавали. Лицето му изразяваше сподавен гняв, но не и страхопочитание, когато се обърна към хората си.
— Както можете да предположите, господа, вестта за предателството на Бран Корис ме разгневи много. А загубата на херцог Джеърд е удар, чиито последствия тепърва има да понесем.
Погледна съчувствено към Дънкан, който сведе поглед.
— Но мисля, че вече няма никакъв спор какво трябва да предприемем. Графът на Марли влезе в съюз с най-яростния ни враг и предаде собствената си кръв. И не ще избегне възмездието.
— Но кои са от неговата кръв, Ваше Величество? — прошепна епископ Толивър. — Кои сме ние, събрани наполовина дерини и хора? Къде е границата? И кой е от правата страна?
— Който върши правото, той е от правата страна — намеси се Кардиъл. — Без значение дали с човек, дерини или наполовина от двете. Не кръвта ни тласка да избираме между добро и зло. Душата ни го решава.
— Но всички сме тъй различни… — Толивър погледна към Морган със страхопочитание.
— Няма значение — отвърна Кардиъл. — Хора или дерини, винаги има нещо, което да ни свързва. И то е по-силно от кръвта, клетвата или заклинанията. Това е нашата сигурност, че сме на страната на светлината. А другите, що са се врекли в мрака, завинаги ще са наши врагове. Без значение дали са обвързани с кръв, клетва или магия.
