Той въздъхна, най-после останал насаме, и се загледа в полята пред себе си. Легионите му се бяха подредили — двайсет фаланги, всяка от по петстотин човека. Щяха да присъстват през цялото време, докато драконовите крале и кралици се събираха, за да видят как предава властта на своя наследник. Те бяха част от наследството, което всеки Говорител предаваше на друг — десет хиляди отлично тренирани воини, от малки обучавани да се бият. Видя му се странно, че толкова много хора биха посветили всеки миг от живота си на такова съвършенство и не биха пожелали да изпитат уменията си в истинска битка. Лоялността им, знаеше той, бе безрезервна и непоклатима, втълпена в главите им от момента, в който се бяха родили. Силата и безстрашието им също не подлежаха на съмнение, изковани в годините на жестоки тренировки и закалени от алхимическите отвари, които изпразваха съзнанието им от съмнения. Според легендите, дори драконите не можеха да ги спрат. Но дали не го мразеха тайно? Не го ли презираха? Не виждаха ли собствената си сила спрямо тази на този умиращ владетел? Не се ли питаха кой е той, за да ги командва?
Той погледна настрана. Преди година щеше да се изсмее на подобни мисли, но преди година той бе друг човек. Все още силен, все вярващ на самозаблудата, че годините не са го докоснали. Все още мечтаещ, че властта му на Говорител ще продължи, че ще може да принуди Шезира да се омъжи за него в замяна на това да стане негова наследница. Или, по дяволите договорите и пергаментите, да се омъжи за Алифера и да направи нея владетел. Все още спеше с жени, вместо да лежи в чаршафите си, вмирисан на собствената си урина, крещящ на слугите си да почистят.
А сега Алифера бе мъртва, а Шезира нямаше да го погледне. Дори слугите му бягаха. След още година, най-много две, щеше да е като Тиан, безполезен разлигавен старец. Каква ирония бе това, стари врагове като тях двамата да останат забравени, всеки от тях легнал в локва от собствената си слюнка.
Не! По-скоро щеше да избере бързата смърт. Нека легионерите го убиеха, нека нахранеха с него собствените му дракони, така както бяха загивали старите Говорители, преди Нарамед да наплаши на драконовите жреци.
Чу как стълбите изскърцват зад него и се обърна, за да види как една глава се подава от кулата на слънчева светлина. Главата бе почти напълно плешива, а останалата коса бе побеляла. Лицето ѝ бе сгърчено от болка и останало без дъх.
— Извикали сте ме, Ваша Светлост?
— Н-нне, Херлиан, М-ммайсторе на Словото.
— Тогава ще сляза обратно долу, Ваша Светлост, и ще ми позволите да хвана скъпия ни втори лорд и да го набия с пръчка. Много съм стар за тези стъпала. Той смяташе, че Ви трябвам за някои изявления.
— К-ккъм п-ппринц Д-дджехал и к-ккралица З-ззафир, но това не е спешно. П-ппонеже си дошъл обаче, остани с мен.
— Щом трябва, Ваша Светлост. — Майсторът на Словото се покатери с мъка на покрива, — но Вие ще ми опишете гледката. Очите ми вече са стари, както и останалата част от тялото ми.
— Искам да те п-ппитам нещо, М-ммайсторе. К-ккакво ще пише в к-ккнигите ти за мен?
— Ха! — Херлиан се изкикоти. Смехът му звучеше като трошенето на стари съчки.
— Ако ги пиша аз, ще пише, че сте бил ужасно малко момче, което никога не е посещавало уроците си, не е слушало какво му казват възрастните и е направило живота на учителя си кошмарен.
Майсторът на Словото приближи ръба на кулата и погледна надолу.
— Дълго падане, а? Ще спомена и това как един инатлив драконов рицар е заел пост, който се полагал на брат му. Знам, че не искахте. И нямам предвид поста на Говорител, а ролята на първороден.
— История, Майсторе на Словото, минало. Това е всичко.
— Историята е всичко, което съм, млади Говорителю Хирам. Ако искате ласкателства, вземете си ласкател, който да ви придружава по стълбите. Знам какво си мислите. Мислите си за книгите, пълни с истории за Вишмир и останалите Говорители от стари времена. Хи-хи. Не забравям, както виждате. Помня как очите ви светваха, когато най-после се съгласявах да Ви разкажа за тях. Главата, посветена на вас, ще е доста по-кратка, Ваша Светлост. Десет години на мир и просперитет, през които нищо важно не се е случило в кралствата, а обикновените хорица са били оставени на мира да живеят обикновения си животец до дълбока старост. Това е историята на всеки истински добър Говорител. Тя е достатъчна.
— Д-ддали?
Херлиан сви рамене.
— Поне за останалите от нас. Ако не е добра за Вас, кажете ми какво искате и ще го напиша. Ще опиша войни, ако искате. Победи, приключения, принцеси, падащи в краката ви. Каквото искате. Колкото слава искате.
— Н-нне, М-ммайсторе, няма да е необходимо — поклати глава Хирам, мъчейки се да прогони тежестта на отчаянието, което го измъчваше напоследък. Това бе всичко, значи. Ще бъде запомнен като добър Говорител, понеже никой друг не е направил нищо. Но за какво тогава да бъде помнен?
Той седна, знаейки, че така позволява и на Херлиан да седне.
