— Н-нносиш ли си мастилницата? Нека п-пповикаме п-ппринц Д-дджехал. Една екзекуция, която да бъде като б-ббележка под линия за моето управление.
— Имам подарък за теб — каза Джехал, като се усмихна широко. Зафир го погледна изпод мигли. Двамата ходеха заедно, един до друг, между пъстрите храсти и лехите, оформени в цветовете на дъгата. Лятното слънце бе ярко и топло, а лекият бриз носеше странни ухания до носа на Джехал, смес от парфюми и подправки.
— Харесват ли ти градините ми? — попита Зафир. — Мама ги отгледа.
Бяха на достатъчно разстояние, за да е сигурно, че няма да се докоснат, дори случайно. Зад тях имаше група придворни дами на Зафир. Те бяха достатъчно далеч, за да не ги обезпокоят, но и достатъчно близо, за да могат да докладват, че нищо нередно не се е случило между двамата.
— Разбира се, Ваша Светлост. — Той мразеше факта, че трябва да я нарича така, само защото тя вече е кралица, а той прост принц. Щеше да му се наложи да го промени.
— Градините на кралица Алифера са прочути надлъж и нашир из кралствата. Дори далеч на север…
— Искаш да кажеш, че дори принцеса Листра ги е чувала? Не е за вярване — тонът ѝ бе остър като бръснач. — Прочее, как е малката ти съпруга?
Джехал се направи, че не забелязва отровата в думите на Зафир.
— Когато я оставих, бе видимо здрава и също така отегчена.
— Трябваше да я вземеш със себе си. За мен щеше да е удоволствие да я посрещна.
„О, да. Особено сега, когато в нея расте наследникът ми.“
Той не знаеше дали Зафир знае това, самият той не бе напълно сигурен, но признаците бяха видими, а шпионите на Зафир я информираха за всичко. Той се чудеше дали всъщност тя не знае повече от него и се изкуши да я попита дали ще има син или дъщеря.
Но външно само се усмихна.
— Щеше да се зарадва много, сигурен съм. Но предвид състоянието ѝ, трябваше да заповядам да остане в двореца. Страх ме е за здравето ѝ, нали разбираш. Да не вземе да пометне.
Зафир дори не мигна. Значи наистина знаеше. Вместо това тя изсумтя.
— Казвали са ми, че мама е летяла три дни преди раждането ми. А Шезира вероятно е родила децата си на седлото.
„Не, мила, страх ме е да не пометне заради теб“, помисли си Джехал, но иначе каза:
— Мила ми Зафир, би трябвало да ти е ясно, че ще потърся извинение да заключа скъпата си съпруга още преди да се оженя за нея. Мигар ще ми отнемеш и тази свобода?
За миг Зафир не отговори. След това спря и се обърна към него със светнало лице.
— Нима сватбата те прави нещастен?
— Дълбоко нещастен.
— Ще ти помогна да се отървеш от нея — тихо каза тя. — Имам да ти се отплащам за нещо, в крайна сметка.
— Всяко нещо с времето си, любов моя. — Джехал се обърна към придворните дами. Те бяха на около двайсет-трийсет метра, бъбреха си и от време на време хвърляха едно око на кралицата си.
Но нямаше как да ги чуят.
— Първо искаш да си получиш наследника.
— Това я държи настрана, захарче.
— Предполагам, че ти, като всеки принц, можеш да направиш така, че тя никога да не роди. Серия трагедии…
— Всъщност, смятах да отпратя евентуалните си наследници с Тайтакей, да ги отгледат в тайна в далечна чужбина.
Тя се усмихна.
— За да се върнат след двайсет години и да отнемат трона ти? Колко романтично. И колко глупаво. Отърви се от тях, Джехал. И от нея.
— Веднага щом мога, любима. Когато намеря точната отрова.
Тя го приближи, почти толкова близо, че да могат да се докоснат.
— Откъде ги намираш тези сокчета! Да нямаш таен алхимик? Сигурно е много добър.
Джехал се поклони.
— Приготвям ги лично, Ваша Светлост.
— Как пък не! — изсмя се тя.
— Сега имам нова отвара. Тя облекчава болестта на баща ми, поне временно. Имам няколко манерки от нея, с които да подразня Говорителя Хирам. Несъмнено той смята отново да ме обвини за смъртта на майка ти, макар да няма никакви доказателства. Скоро ще започне да звучи като идиот. Когато дойде, ще му дам да опита малко от моето бутилирано спасение, за да види колко по-добре може да бъде… и как никога, ама съвсем никога няма да бъде.
Той поклати глава и се изсмя.
— Освен ако не ме направи Говорител, разбира се. Но това е невъзможно…
— Мисля, че по-скоро би се предал на драконовите жреци.
— Мда — почеса Джехал брадичката си. — Дали ще полудее с времето? Предполагам, че да. Ще бъде забавно.
— Накарай го да страда. След като ме коронова, той ме дръпна настрана и имаше наглостта да ме попита дали съм я убила. Не вярвах на ушите си. След това попита къде си бил ти.
Джехал направи гримаса.
— Надявам се да си отрекла всичко.
— Естествено. Но мисля, че той е желал майка ми по-силно, отколкото си мислех.
— Не смятам, че това е тайната му.
„Не че бе голяма тайна.“
— Не се безпокой, захарче, той иска да обеси мен, а не теб. Усмихвай му се мило и той ще се разтопи като масло на слънце.
— Смяташ ли?
— О, да. Самият аз се разтапям.
Той погледна към придворните дами и въздъхна.
— Няма ли начин… — прошепна той.
Усмивката на Зафир угасна. Тя тъжно поклати глава.
— Не и докато не приключим с това. Сам каза така.
