Градът на Драконите се намираше зад Елмазения Дворец, сгушен между планините на Пурпурната Шпора и Диамантените Водопади. Градът бе малък спрямо стандартите на кралствата, но богат, пълен с благородници, рицари и скъпоценности. От двете страни на града и двореца блестяха водите на Огледалните езера. На югозапад, единствената посока, отворена към владението на Говорителя, бяха Полята на Гладната Планина, сива пустош, намираща се в централните кралства. Ако денят бе ясен, човек можеше да погледне през прозорците, намиращи се на върха на Кулата на Въздуха, и да види всичко чак до клисурата на река Яростна, на около сто и шейсет километра от града. Днес обаче някой бе построил висока временна кула от дърво, която се намираше недалеч от портите на двореца. Въздухът бе мръсен и сив, но все пак, ако някой имаше добро зрение, щеше да различи двете фигури на върха на кулата. Може би същият този някой щеше да разбере, че прахът е вдигнат от десетте хиляди маршируващи войници на Елмазената стража, които се приготвяха за предстоящите през следващите няколко седмици церемонии.
Бе нужен обаче орлов поглед, за да се различи кои са фигурите на кулата — самият Говорител Хирам и майсторът-алхимик от ордена на Люспестите. Треперенето на Говорителя бе дори по-силно от обичайното, а лицето му бе изкривено от това, което някой би изтълкувал като вълнение, но бе по-скоро гняв. Майсторът-алхимик, от своя страна, изглеждаше пребледнял като платно.
— Н-ннищо?
Алхимикът се казваше Джейрос, Гранд-майстор и Втори лорд от Ордена на Люспестите. Възможността вече да е първи лорд до голяма част допринасяше за безпокойството му. Той се поклони толкова ниско, колкото може без да падне.
— Нищо, Ваша Светлост. Гранд-майстор Белеферос изрази позицията си пред всички от двора на крал Тиан. Никой не е закачал дракона на кралица Алифера, нито я е атакувал във въздуха. И да е имало убийство, то не е дошло от гнездото на крал Тиан.
— И това е всичко?
— Принц Джехал го притисна пред много свидетели. Гранд-майстор Белеферос отказа да поясни дали смъртта на кралица Алифера е резултат от инцидент или зла умисъл, макар да намекна за някаква връзка между Алифера и брата на Тиан. Принц Джехал не бе никак доволен от това.
— Братът на Тиан? — излая Говорителя. — Евнухът Метероа? Глупости! Ами кралица Зафир?
— Не намерихме нищо, което да я уличава във вина.
— И след това Белеферос е изчезнал — изръмжа Хирам.
Вторият лорд се поклони още веднъж.
— Отвлечен. Принц Джехал каза, че стражите му са били намерени мъртви, с прерязани гърла. Самият майстор… — Джейрос сви рамене.
— Принц Джехал казал! — изригна Хирам. — Н-нне вярвай и на дума, дошла от тази змия.
— Ваша Светлост, гранд-майстор Белеферос избра думите си пред двора на крал Тиан много внимателно. Имаше обвинение не в това, което каза, ами в това, което спести. Не каза, че смъртта на кралица Алифера е била инцидент, Ваша Светлост.
— Разбира се, че не е била — тропна Хирам с крак. — Т-ттрябва да открием кой го е отвлякъл, Джейрос. Сега п-ппо другия въпрос. Н-ннамери ли доказателства как п-ппринц Д-дджехал убива к-ккрал Тиан?
Джейрос нервно се размърда.
— Ваша Светлост, няма никакво доказателство, че крал Тиан изобщо е тровен — той сви устни. — Даже открихме, че може би има някаква истина в слуховете, че принц Джехал е намерил нещо, което подобрява състоянието на баща му.
Той се намръщи.
— Не е съвсем ясно… как е намерил отварата.
Хирам изсумтя.
— Ако има отвара, т-ття идва от в-ввас. К-ккарай по с-ссъщество!
— Ваша Светлост, точно затова става дума. Отварата не е дошла от нашия орден. Ние…
Той се поколеба, но не можеше да премълчи подозрението си. Вече не.
— Мислим, че произходът ѝ не е от кралствата.
Лицето на Хирам потъмня. Той се закашля и треперенето му стана съвсем ясно. Джейрос не разбра веднага, че Говорителя му се смее.
— П-ппълен п-ппровал, Джейрос. Не си н-ннамерил н-нникакви отговори за мен, а-а-ха сега и т-ттова? Х-ххубаво. В-ввърви си, Джейрос. Ще п-ппризова к-ккралица Зафир и п-ппринц Джехал. Ще р-рразбера кой е убил Алифера, а после и к-ккой алхимик прави отвари за Джехал.
Алхимикът отстъпи назад, а след това си тръгна, като не спираше да се покланя. Стълбищата надолу бяха вити и опасни. Хирам си пожела вторият лорд да падне и да се пребие. Да си счупи нещо, не повече. Хирам все пак не желаеше да загуби и втория си лорд, независимо от това колко празнословен беше.
