След това погледна към планините и се наведе над камъните. Мислеше си какво ли ще е чувството, когато един ден всичко това бъде негово.
Така и не погледна надолу. А ако го беше направил, щеше да види две блестящи рубинени очи.
Принцеса Джаслин първа забеляза пушека. Той се издигаше като лека мъгла във въздуха на около два-три километра от тях. Когато тя махна с ръка и посочи дима, Семиан също го видя. Когато приближиха, той разпозна останките от фургоните и проблясващите тук и там натрошени мечове и брони.
Трите дракона се разделиха по план. Семиан и Джостан се гмурнаха ниско, единият отляво, а другият от дясно. Тихия и принцеса Джаслин се издигнаха нависоко. Докато тя кръжеше във въздуха, двамата рицари погледнаха следите от битката от два различни ъгъла. След повторна проверка, те се издигнаха отново до принцеса Джаслин.
— Фургони и войници. Всички са мъртви — извика Ездач Семиан с всичка сила. — Нападнал ги е дракон.
Нямаше представа дали принцесата го е чула. Драконовите Ездачи имаха елементарен език на знаците, но той не покриваше толкова сложни изречения. Можеше да предаде само „Приятели. Мъртви. Следи от дракон.“
Чу, че Джаслин му извиква нещо в отговор, но не можа да различи думите.
Тя въздъхна и направи знак.
„От колко време.“
„Час или два.“
— Станало е скоро.
„Опасно ли е?“
„Не.“
— Който и да е направил това, се е махнал — или поне така се надяваше той. Нямаше следа от нищо живо наоколо, не и по земя. Който и да бе изгорил тези хора, вече можеше да е на километри разстояние.
Тя му нареди да кацне и го последва, докато Джостан остана във въздуха. Слязоха от драконите и си проправиха път през останките. Част от фургоните бяха останали цели — колела, обгорени полуоси. Други части обаче бяха станали на въглен и пепел, които все още грееха. И имаше много трупове. Не. Части от трупове. От войници.
— Това са хората на Говорителя — отбеляза принцеса Джаслин. Семиан с изненада установи, че тя е права. Елмазената стража. Повечето от тях бяха наядени и от тях бяха останали само ръце, крака и парчета сдъвкана броня, изплюта от чудовищния им противник. Малкото цели тела бяха овъглени и смачкани. Имаше и един, пронизан с балиста от скорпиона на Стражата.
— Всички те са мъртви, принцесо — каза той и тя кимна. — Ще издирваме ли убийците? Едва ли са далеч.
— Може и да са далеч — поклати глава Джаслин. — Планът остава непроменен. Ще кажем какво е станало на алхимиците, когато стигнем замъка им. Щом майка ми стане Говорител, тя ще сложи край на тези варварски нападения.
Тя се върна към Тихия и се покатери на гърба му.
— Оттук нататък ще летим на три нива.
Семиан кимна. Летенето на три нива означаваше, че един от тях ще е близо до земята, а другите двама ще са по-нависоко. Така, разделени от стотици метри, те нямаше да могат да бъдат изненадани едновременно.
Изборът на такава тактика означаваше, че според Джаслин тримата се намират в опасност.
Излетяха едновременно. Джостан излетя нависоко, така че Семиан остана в ниското, а принцеса Джаслин бе някъде между тях. Бидейки в средата, тя бе на най-безопасното място във формацията, но означаваше още така, че разчитат на нея да забележи възможните опасности. Семиан се опита да не мисли върху това и се съсредоточи върху следването на криволичещата пътека по пътя към крепостта на алхимиците. На много места пътеката бе като невидима, скриваща се изпод дърветата, заобикаляща големи плоски скали, попадаща в сенките на огромни канари. Сякаш бе измислено да е трудна за намиране и проследяване.
Късно следобед пътеката изведе Семиан над един висок проход и се спусна към тучна зелена долина. Под него едно селце се бе сгушило до буйна река. Около него имаше поля и добитък. Пътеката следваше реката, мина отвъд селцето и попадна в малка гора. Двете страни на долината ставаха все по-стръмни и се приближаваха една до друга. Накрая той летеше между две скални скали, промушени от пещери и украсени с тъмна растителност. Капки вода падаха по тях и се превръщаха в облаци пръски. Във всички цепнатини дървета и храсти се мъчеха да израстат.
Скалите станаха още по-близки една до друга и Семиан усети нервността на Матанизкан. Тя не обичаше да лети в затворени пространства.
Накрая скалите се затвориха, а там, където това стана, имаше струпани каменни постройки. Сред тях Семиан видя няколко пещери, потъващи дълбоко навътре в земята. Реката изчезна в една от тях, а зад нея имаше гнездо, малко, но различимо.
В него нямаше дракони.
Матанизкан спря. Не ѝ остана място за летене. Тя се завъртя и Семиан за миг увисна с главата надолу, докато скалните стени около него сякаш се разместиха. После драконът се насочи към земята. Семиан стисна зъби и дръпна юздата ѝ. Тя някак си намери място, в което да разпери криле, и кацна. Ноктите ѝ издраскаха земята.
— Долу! — нареди той. Тя изглеждаше доволна от това, че каца и може да поеме дъх. Той остана на седлото и бавно я поведе към гнездото. Докато стигне, няколко алхимици вече го очакваха, заедно с войници и скорпиони, насочени към него.
