Той внимателно слезе. Погледна нагоре към Джостан и принцеса Джаслин, но не видя никой от тях. Между двете скални стени, небето изглеждаше много тясно.
— Аз съм Ездач Семиан от двора на кралица Шезира — извика той. Войниците се отпуснаха и се отдалечиха от дракона, а един от алхимиците приближи.
— Аз съм Кейтос, старши алхимик — поклони се той. — Простете, Ездачо. Не бяхме предупредени за идването ви, а живеем в смутни времена.
Семиан не знаеше за какво говори Кейтос, но си замълча. Двамата се отдалечиха от Матанизкан.
— Аз придружавам принцеса Джаслин. С нас има още един драконов рицар, Ездач Джостан. Очаквам скоро да пристигнат.
Той се усмихна насилено.
— Интересно местенце.
— Не е обичайно, наистина — кимна бавно Кейтос. — Не сте идвал преди, значи. Това място е неудобно за драконите. Затова в стари времена стана наша крепост, преди орденът ни да ги овладее.
„Когато бяхте още кръвни матове.“ Семиан обаче не искаше да се държи невъзпитано, затова сдържа езика си. Изчакаха накрая на пътя, докато Матанизкан бе примамена настрана от него.
Най-накрая, Джаслин и Джостан кацнаха в долината към тях. Бяха видели как той едва не се блъсва в скалите. Затова дори Джаслин бе бавна и внимателна. Кацнаха грациозно един зад друг и слязоха от драконите си. Кейтос остави Семиан и ги посрещна. Когато алхимикът се върна с Джостан и принцеса Джаслин, изражението му бе навъсено. Джаслин му бе казала какво са намерили по пътя.
— Всички са мъртви — каза тя. — Атаката е била на дракони.
Тя погледна към Семиан.
— Така каза, нали?
Семиан кимна. Кейтос сведе глава.
— А фургоните, Ваше Височество?
— Всичко е унищожено. Знаете ли, преди няколко месеца някои от рицарите на майка бяха нападнати.
— Знаем, Ваше Височество. А един от драконите така и не бе намерен.
— Съвършената бяла. Все още я търсим.
Кейтос кимна замислен. Той ги отведе до една каменна къща. Семиан забеляза, че покривът тече. Всичко бе влажно.
— Не сме най-гостоприемното място, Ваше Височество. Имаме няколко стаи, но…
— Няма да останем задълго, Майстор Кейтос — махна с ръка Джаслин. — Дойдох заради една тайна. Когато ми кажете каква е, ще си тръгнем. Надявам се това да стане призори.
— Тайна? — Кейтос се спря и очите му светнаха. — Колко необичайно. Сигурен съм, че Ваше Височество ще получи необходимата помощ. Простете ми за въпроса, но мнозина от нашите старши майстори са гости на Говорителя и лесно могат да бъдат разпитани от кралица Шезира. Защо дойдохте тук? Убеден съм, че техните познания щяха да са достатъчни.
— Не става дума за отвара, Майстор Кейтос. Намерихме нещо, подобно на течен метал.
— Ще направим каквото можем — отговори Кейтос.
— Браво. И ще го направите днес, за да мога утре да се върна с доказателство, което да унищожи принц Джехал окончателно.
За пръв път откакто бяха напуснали двореца, Семиан забеляза как по лицето на принцеса Джаслин пробягва нещо като усмивка.
Хирам стоеше на прозореца в Кулата на Въздуха. Можеше да види две фигури на парапетите на Кулата на Здрача и нищо повече. Тогава Зафир уви черния плат от коприна около очите му и той бе там, на няколко крачки от Джехал. Не видя почти нищо, докато накрая принцът не се наведе и не се загледа в Града на Драконите. Но това нямаше значение. Бе чул всичко, всяка дума. Дори след като Джехал се бе прибрал и нямаше какво да се види освен звездите в небето и нямаше какво да се чуе освен вятъра, той остана на място, тих и неподвижен.
Чувстваше, че сърцето му е станало на камък. Бавно свали коприната.
— Значи все пак ще направи Усойницата свой наследник — каза той. Не вярваше на ушите си. Шезира му бе като роднина. Бе немислимо да направи подобно нещо, но той го бе видял. Бе го чул.
— Казах ти, че заговорничи срещу теб — меката ръка на Зафир хвана неговата.
— Но Усойницата. Как може? — той поклати глава, смаян.
Зафир остана зад него, достатъчно близо, за да може той да почувства топлината на тялото ѝ. Носеше тънка копринена премяна, която се прилепяше към тялото ѝ от бриза, нахлуващ от прозореца.
— Семейството ти даде дума, че тя ще е твой наследник. Тя е горда и упорита кралица — поклати глава Зафир. — Виж какво е готова да му даде. Почти го прави крал на собственото си владение, докато я чака.
— Щях да избера някоя от дъщерите ѝ да наследи теб като Говорител. Самата тя, ако все още има сили… — Хирам започна да кърши ръце. — Защо? Защо ме предава така? С Усойницата!
— Няма значение, любов моя. Каквото и да решиш, аз ще съм до теб. Можеш да разчиташ на клана ми. Какво има Шезира? Валгар и Тиан? Не е достатъчно — презрително изсумтя тя.
— Джехал ще извика Силвалан и Наргон на своя страна — поклати глава той. Ако Зафир не го бе прегърнала, щеше да закрачи напред-назад. Трябваше да предвиди това. Бе глупаво да остави Шезира наясно с това, което се задава. Сега щеше да си плати.
— О, не — Зафир стисна раменете му и му прошепна на ухо. — Поне един от тях е наш. Ако не и двамата.
— Как?
