— Думите ви са предназначени да ни наранят, но не можете да пробиете нашите люспи, лорд Хирам. Жал ни е за вас, сега и завинаги.
— Можеш да направиш нещо за мен, Арух, ако ми отделиш от скъпоценното си време. Смятам да се оженя за жената, която толкова презираш.
— Знаем. И сме подготвени. Освен това не презираме кралица Зафир. Не презираме никой. Всички са добре дошли при нас. Винаги.
— Тогава при вас ще има много хора, по-скоро, отколкото очаквате. Сватбата ще е утре призори. Всички са вече тук. Не виждам защо трябва да се бавя.
Това бе импулсивно, но го чувстваше правилно. Нека стане по-бързо, дори и само с ден. Нека всички разберат. Нека начертае бойното поле. Нека враговете му излязат на светло, където може да ги види. Антрос и Шезира щяха да направят същото. Така да бъде. Хирам се обърна и излезе от кръга на коленичилите жреци.
— Някои от нас дори намират покой тук, не помниш ли — промърмори Арух, докато той го подминаваше. Хирам изсумтя.
— Някои намират, други не. Ще е интересно да се види, не мислиш ли?
— Ще е, господарю Хирам. Определено.
Той усети как жреците се надигат и се прибират обратно в сенките.
Оставиха фургоните още горящи, а войниците — мъртви и пречупени като сухи съчки. Надира гледаше как те се отдалечават от погледа ѝ, превръщайки се в нищо, докато накрая не виждаха дори кълбата дим. Тя оцеляваше при всякакви ситуации и се гордееше с това. Бе имала съпруг, четири деца, бе боледувала от шарка, бе се пристрастила към Душевната пепел. Бе видяла нападения на дракони и бе насилвана от техните Ездачи. Бе преживяла всичко това и мислеше как е успяла да оцелее, докато драконите летяха. Спомни си войникът, който бе убила, начинът, по който бе удряла главата му с камък, докато от лицето му не бе останало нищо. Това я бе изпълнило със странна, непозната емоция, която не разбираше.
Нямаше идея къде са, освен че се намират нейде из Гръбнака на света. Планините, с които бе свикнала, бяха огромни, подобни на кули възвишения, разделяни от широки и дълбоки долини. Тук всичко изглеждаше по-малко и сгушено едно до друго. Планините бяха сякаш една до друга, а понякога и една върху друга. Долините напомняха клисури. Никой не можеше да живее тук. Или поне си мислеше така, докато не видя селото.
Драконите минаха над него, а след това се завъртяха и полетяха нанякъде. Усети вълнението им. Прекараха остатъка на деня в лов и ядене, а след това се свиха на едно малко плато и заспаха. Надира се облегна внимателно на люспите на Пряспа. Въздухът толкова нависоко бе много студен, но на някои места драконът бе толкова топъл, че не можеше да бъде докоснат. Кемир се изправи, опъна лъка си и тръгна нанякъде.
Надира разбираше мъжете като Кемир. Той бе силен, носеше храна и я караше да се чувства сигурна. В замяна на това тя стоеше близо до него. Ако той поискаше, тя можеше да затвори очи, да си представи, че е някъде другаде и да му се отдаде. Надира смяташе, че в света такива като нея преживяват така. Дори се смяташе за щастлива.
Той се върна след около час с празни ръце. Погледна я, сви извинително рамене и отново тръгна нанякъде. След известно време тя стана и го последва. Той стоеше на ръба на една пропаст и гледаше към планините. Останала надалеч от драконите, Надира бързо усети как студа се просмуква през дрехите ѝ и достига кожата ѝ. Потрепери и се сгуши до Кемир.
— Тук няма храна — рече той. — Тази вечер ще трябва да останем гладни.
Той не бе от приказливите и това по принцип ѝ се нравеше. Драконите говореха дори по-рядко. Бялата понякога ѝ казваше разни неща, но черният се държеше така, сякаш тя не съществува. Да ги чуе в ума си ѝ се бе сторило ужасяващо, поне в началото. Сега, когато те бяха гневни, тя споделяше яда им, но иначе не им обръщаше внимание.
Бяха тиха компания. Това ѝ харесваше.
Но не и тази вечер.
— Била съм гладна и преди. Но, кажи ми, това е мястото, което те търсят, нали?
Кемир кимна.
— Хубаво. — Трябваше да е уплашена, но не беше. Вместо това, изпита известно нетърпение.
— Може да е. Може и да не е — сви рамене Кемир. — Нямам представа какво ще правят с нас, когато свършат с това, за което са дошли. Могат да ни оставят тук. Могат и да ни изядат.
— Не мисля. Ще намерим начин да им бъдем полезни.
— Трябва да опитаме да избягаме. Втори път може и да не ни потърсят.
Надира го прегърна.
— Да се върнем при драконите. Студено ми е.
Когато говореше, Кемир най-често споделяше идеи за бягство. Надира не знаеше дали е сериозен. Бяха опитали да се измъкнат от драконите само веднъж.
Той се отърси от нея, така че тя отиде до драконите сама и се сви до тях, за да заспи. Кемир дойде след няколко минути. Легна до нея разсънен и се загледа в звездите.
