Не можеше да вземе решение. Можеше все пак да направи Шезира свой наследник, да се ожени за Зафир и да прекара остатъка от живота си като крал. Това не бе толкова лошо.
— Доверете ми се, Говорителю Хирам — Зафир издърпа черната коприна от ръцете му. — Трябва да си върна малкия шпионин.
Тя уви плата около очите си и застана пред него, опирайки се до тялото му.
— Дръж ме — каза тя. — Понякога се замайвам от това. Не ме оставяй да падна.
— Разбира се — с един удар можеше да я избута през прозореца, а земята бе на трийсетина метра под тях. И тя щеше да бъде смачкана като Алифера. Но не. Нямаше да остави Джехал да спечели. Нямаше да промени мнението си точно сега.
— Дръж ме по-здраво. — Зафир се притискаше до него, полюшвайки се леко, опряла се в слабините му. Може би го правеше нарочно, а може би не. Така или иначе, тялото му отвърна. Той я прегърна и я притисна до себе си. Пръстите му погалиха кожата ѝ през тънкия копринен плат. Тя трепереше.
— Студено ли ти е?
— Не. — Тя хвана една от ръцете му и бавно я плъзна нагоре по тялото си докато не стигна до гърлото, след което я задържа там.
— Ако победиш Джехал сега, ще станеш център на живота му. Всичко, което прави, ще е диктувано от омразата му към теб.
— Не за дълго — прошепна в ухото ѝ Хирам. — Ще го обесим като убиец.
— Дали? Аз крада отварите от него, но само той знае откъде идват те. Кажи ми, Говорителю, кое е по-важно за теб. Аз? Джехал? Отварите? Ще се откажеш ли от всичко заради отмъщението? Ще е сладка ли победата тогава?
Хирам не отвърна. Преди десетилетие той щеше да отговори, че Джехал и отмъщението са най-важни. Преди две — Зафир и нейната нежна кожа. Но сега… отварите. Най-важни бяха отварите.
Зафир се притисна до него.
— Знам. И разбирам. Само помни, че Джехал ще ни трябва още малко. Докато разберем откъде ги намира.
Докато говореше, малкият златен дракон изпърха през прозореца с металните си крилца и седна на леглото. Зафир свали ръката му до гърдите си.
— Затвори прозореца. Направихме каквото можахме. Кралица Фион е леля на Джехал. Можем да я използваме, за да убедим Наргон да го предаде. Аз ще се погрижа за това. Ти убеди Силвалан и братовчед си. Това ще е достатъчно.
Хирам понечи да свали черната коприна от лицето ѝ, но тя се обърна и стисна ръцете му.
— Остави го. Искам да те погледна през очите на дракона.
Тя го придърпа към леглото, докато той сваляше роклята ѝ. Когато влезе в нея, забрави за Джехал и отварите. Съществуваше само тя. С коприната, която покриваше очите ѝ, му бе по-лесно да си представя лицето на Алифера, пъшкаща под него. Опита се да се измъкне от леглото ѝ посред нощ, но тя го придърпа отново към себе си и го накара да забрави всичко, докато слънцето не изгря отново.
След това тя заспа, а Хирам остана до нея, ококорен и пробуден. Гледаше към тавана и към рубинените очички на двата дракона, които го гледаха от края на леглото. Момент. Механичният дракон не бе ли само един? Опита се да си спомни и установи, че не може. След това погледна към ръцете си. Те трепереха. Обхвана го ужас. Отварите! Имаше нужда от нова доза. Бързо се облече и се затича към стаята си. Отварите все още го очакваха. Той глътна една на екс и се загледа към това, което бе останало. Те бавно, но сигурно свършваха. Пиеше ги по-бързо, отколкото в началото.
Опита се да не мисли за това. Щом всичко приключеше, щом Зафир станеше следващ Говорител, той щеше да се съсредоточи върху алхимията. Щеше да накара алхимиците да открият откъде идват тези отвари. Да разберат как се приготвят и да му направят колкото трябва. Да. Това трябваше да направи. И трябваше да направи Зафир Говорител, защото загубеше ли нея, губеше всичко.
Отварата бавно го овладя. Треперенето изчезна и той отново се почувства силен. Облече се както подобава и отиде до Стъклената катедрала, след което зачака до олтара. Опита се да не си спомня как преди месеци бе тук с кралица Шезира, която, неумолима като камък и студена като лед, го бе видяла, когато е най-слаб.
— Господарю Хирам.
От тъмните ниши на църквата се появиха драконовите жреци. Те се отправиха към олтара, обиколиха го и се поклониха. Никога не говореха за това, но чувстваше глада им, желанието им да бъде като старите Говорители и да си отиде изпепелен от драконов огън, за да могат да разхвърлят пепелта му из гнездото, като храна за зверовете.
— Върховни жрецо Арух. — Хирам не се поклони. Като Говорител той трябваше да уважава традициите на Стъклената Катедрала, но като обикновен драконов господар щеше да се отнася към тях с нужното презрение. — Не съм дошъл да бъда изкован наново, ако на това се надявате.
Арух не помръдна.
— Вие бяхте толкова близо до крайните загадки — прошепна той, — толкова близо. По-близо от който и да е Говорител от Нарамед насам. Но се провалихте, господарю Хирам. Бяхте повален от жена. Толкова трагично. Можехте да станете един от нас.
— Само не и това. По-скоро бих извадил вътрешностите си докато съм жив, за да нахраня с тях драконите в гнездото. Дори това би било за предпочитане.
