— Никой не го произвежда, момичето ми. Това не може да се произведе. А колкото до това откъде идва… — той сви рамене. — Не е от познатите ни кралства. За това мога да гарантирам. Някога имахме запаси от него. Бяха донесли пратка отвъд морето, мисля.
Той се намръщи.
— Кой обаче го съхранява? Не бе някой от нас. Някъде на запад. Старият Ириос имаше от него в Шазал Дан, но него вече го няма. Отиде си отдавна.
Старецът се унесе в спомени.
Кейтос прехапа устни.
— Нашата крепост в западните пустини — каза той с нежелание, — предпочитаме да я пазим в тайна.
— Но това… — погледът на Джаслин се прехвърли към Семиан. — Това е във владението на Говорителя Хирам.
— Беше толкова отдавна — прошепна старецът.
Джаслин се обърна към него.
— Но това е отрова, нали?
Той сви рамене.
— Ако пийнеш достатъчно от него, ще се отровиш. Както става с много други неща. Ириос работеше с него, ала се побърка. Казват, че течният метал го подлудил. Моряците му го носеха. Нарекоха го болестта на алхимика. За мен си дойде от годините. Не можеше да спре да трепери. Накрая тръгна към пустинята и не се върна никога. Но това ми казаха, доколкото си спомням. Че парите му са отровни. Неефективен е обаче да убиеш някой. Трябва да чакаш едно десетилетие. Възрастта ще те грабне по-бързо, мисля аз…
Джаслин стисна масата. Светът сякаш се завъртя около нея.
— Не е така. Това е отрова, болестта на алхимика. Така го нарече и Алмири, а Тиан наистина умира от десетилетие, докато Хирам е болен вече повече от година и състоянието му бавно се влошава. Това е отрова. Отровата на Джехал.
Тя удари юмруците си един в друг.
— Той ги убива толкова бавно, че те дори не го осъзнават. Хирам бе прав, а никой не му повярва!
Майстор Феронос внимателно затвори съда и го постави на пода. Изглеждаше леко разочарован. Джаслин излезе от колибата и изпълни дробовете си със свеж въздух.
— Ваше Височество!
— Ездач Джостан! — погледна го изненадана тя. — Трябваше да си в гнездото, за да подсигуриш, че Тихия получава подобаващите му се грижи.
— Ваше Височество, наблизо има още дракони. Сред тях е и Бялата.
— Какво? — премигна Джаслин. — Тук? Сред алхимиците?
— Не. Но два дракона са били видени в селото няколко часа преди да дойдем. Това са черен боен дракон и бял ловен. Това е нашият дракон. Няма други бели.
— И кой ти каза това, Ездач Джостан? — изсумтя тя. — Някой впиянчен селяндур? Или местният идиот?
— Един капитан от Елмазената стража, Ваше Височество. Цял легион от тях пази алхимиците.
— Никога не съм и чувала за подобно нещо. Не видях никакви стражи, докато летях на път за тук.
— Те бивакуват в гората, скрити от дърветата.
— Няма значение — поклати глава Джаслин, — трябва да се върнем в двореца незабавно. Върни се в гнездото и подготви драконите ни. Кралица Шезира е на път да се съюзи с принц Джехал. Трябва да се върнем преди Говорителя да е обявен. Трябва да напуснем веднага!
Джостан изглеждаше нещастен.
— Ваше Височество, докато драконите се нахранят, слънцето ще е залязло. Моля Ви, нека не бивакуваме в дивата пустош посред нощ, не и когато има други дракони. Не знаем дали те са приятели или врагове, защо са дошли. Ако Бялата е сред тях… останете тук, Ваше Височество, останете в безопасност. Ще излетим призори и пак ще се върнем на време.
— Ездач Джостан е прав — каза Семиан зад нея. — Ще летим с Вас и ще умрем за Вас, ако заповядате. Но да тръгнем толкова бързо е глупаво.
Джаслин изръмжа и сви юмруци, но знаеше, че те са прави. Върна се в колибата и взе съда с отровата. Отровата на Усойницата.
— Хубаво. Тогава тръгваме призори и нито минута по-късно!
Тя профуча с наметалото си и се отдалечи с бърз ход, макар да не знаеше накъде отива.
Настрия трябваше да дойде с тях. Имаше твърде много загадки. Трябваше да тръгнат веднага. Трябваше да е с майка си.
Но какво печелеше Джехал от това да я трови в продължение на десет години? Какъв бе смисълът от такова нещо?
И какво търсеше Бялата тук?
Стъклената зала се изпълни със звука от хор. Хирам и кралица Зафир бяха застанали от двете страни на олтара. Носеха скъпи драконови маски, по които личаха скъпоценни камъни и дълги роби от златен и сребърен плат, които се влачеха по пода. Трябваше да стоят неподвижни като статуи, докато слънцето изгрее и първите лъчи на зората минат през прозорците.
Шезира ги наблюдаваше внимателно. Бе минала през същия ритуал, когато се бе омъжила за Антрос. Бе стояла неподвижна почти час и това бе най-тежкото изживяване в живота ѝ, ако не броеше раждането на дъщерите си. Антрос от своя страна бе помръдвал постоянно. Сега Зафир наистина изглеждаше като издялана от камък. Хирам обаче леко трепереше.
Жреците започнаха да пеят малко по-силно. Слънцето почти бе стигнало прозореца. Шезира погледна зад рамото си. Джехал стоеше някъде назад, заедно с крал Тиан. Тиан бе започнал да стене и се чуваше въпреки пеенето на жреците. Може би се опитваше да каже нещо, но от години никой не можеше да го разбере.
