Джаслин бе виждала алхимиците и преди. Тогава бе на тринайсет, Листра — на единайсет, а Алмири — на шестнайсет, вече бъдеща булка на крал Валгар. Пристигнаха с майка си и лейди Настрия на гърба на два дракона, които вече бяха мъртви. Спомените на Джаслин бяха за огромни пещери, сбръчкани старци и влажен камък. А също и за това, че Алмири се бе държала ужасно. Майка ѝ ги бе превела през безкрайни тунели, в които слънчевата светлина никога не бе прониквала. Вървяха на светлината на няколко лампи, а грохотът на някаква подземна река ехтеше навсякъде. Накрая се бяха озовали в гигантска пещера, а майка ѝ бе посочила червените петна по стените.
— Оттук идва силата ни — каза тя. — От тези малки растения. Алхимиците ги правят на отвари, а Люспестите дават отварите на драконите. Драконите правят така; както им наредим. Без тези растения ние сме едно нищо. Винаги помнете това.
Джаслин бе намразила всяка минута от онзи разговор, но това, което наистина я бе вбесило, бе мисълта, че драконите ѝ се подчиняват само заради това малко растение. Трябваше да го правят заради нея, защото я обичат!
Сега бе по-голяма и уж по-мъдра, ала чувството бе все още в нея. Тя го изпита веднага щом кацна. Мразеше това място. Огледа зейналите входове на пещерите и потръпна. Почувства се облекчена, когато Кейтос я заведе до някакви каменни къщи. Той се поклони и започна да дудне някакви глупости, които тя не чу, след което я заведе до малка каменна къщурка, където един старец стоеше на пейка и се взираше в някакво листо през парче цветно стъкло. Те застанаха на прага и зачакаха, но старецът сякаш не ги забеляза. Просто гледаше листото. Бе мъртвешки блед, а от косата му бяха останали само няколко бели кичура.
Накрая Кейтос се прокашля.
— Зная, че си тук, Майстор Кейтос — рече старецът, без дори да вдига поглед от работата си, — и съм наясно, че трима драконови ездачи са кацнали. Усетих ги. Но които и да са, ще трябва да почакат.
— Майстор Феронос, дошла е принцеса Джаслин, дъщеря на кралица Шезира, наш бъдещ Говорител. С нея е нейният рицар, Ездач Семиан.
Джостан бе останал в гнездото, за да наглежда как се грижат за драконите им.
Старчето въздъхна. Той остана загледан в листото си за още няколко секунди, а след това го остави и се обърна към тях.
— Принцесо Джаслин! Помня ви. Веднъж дойдохте тук с майка си. Това стана преди пет години, в една люта зима, когато снегът ни бе затрупал. Да, сега си спомням.
Той не си направи труда да се надигне или поклони, или да направи другите жестове на добро възпитание и подчинение, с които тя бе свикнала.
— Не трябва ли да сте в двореца?
Джаслин го зяпна.
— Майстор Феронос е най-мъдър измежду нас и познава всеки камък и метал — нервно каза Кейтос. Той колебливо влезе навътре в стаята.
— Нейно Височество е донесла нещо тайнствено, Майсторе. Течност, която е като метал.
— Течност, която е като метал, или течност, която е метал?
— Принц Джехал може би трови Говорителя Хирам или крал Тиан с нея, а може би и двамата. Някой го използва, за да се опита да отрови майка — излая Джаслин. Тя избута Кейтос от пътя и размаха глинения съд, все още запечатан с восък, пред престарелия алхимик.
Една сбръчкана ръка го взе от нея. Феронос се изненада от тежестта му. Той го изтърва и Джаслин едва го хвана, преди съдът да се счупи на пода.
— Ааах — кимна старецът, — знам го. От дълги години не го бях виждал. Не съм изненадан, че не го познаваш. Малцина са чували за това вещество. Само старците като мен го помнят!
— Та вие не сте го отворили — Джаслин стисна юмруци. — Как може да сте сигурен, след като дори не сте го отворили?
Без да продума, Феронос постави съда на масата и разби восъчния печат. После внимателно отвори капака му.
— Метал, който блести като сребро и се лее като вода. Много тежък. Не сте виждали нищо като него. Много рядък.
— Знам това — тропна с крак Джаслин, — но откъде идва? Кой го произвежда?
