— Бях роден в едно село — каза той, — израснах в него докато навърших петнайсет. Тогава дойде Скалният крал. По онова време бе още само принц. Не бях там. Трябваше да бъда, но бях излязъл на разходка с един братовчед. Когато се върнахме, намерихме само пепелища. И нищо друго. Бяхме останали само двамата. В деня, в който се запознахме, те ми отнеха и него. Не мога да избягам. Не и сега. Искам да видя как всички тези изроди горят. Пряспа и Пепелявия знаят това. Знаят защо съм с тях.
Пепелявия започна да хърка. Звукът бе толкова дълбок, че прозвуча като леко земетресение.
— Ездачите дойдоха и в моето село — каза тихо тя. — То бе надълбоко в гората. Всички казваха, че е на сигурно място, че дърветата ще ни предпазят, че дракон не може да кацне в околността. Оказа се, че грешат. Дърветата не бяха достатъчно големи. Те ни намериха и ни изпепелиха през клоните, а след това премазаха и разбиха останалото. След това Ездачите дойдоха за оцелелите. Избиха всички освен ония, които взеха за роби. Аз не ставах за робиня. Сторих им се стара, грозна или нещо друго. Но взеха момчетата ми. Онези от тях, които не убиха. Видях ги.
Очите ѝ заблестяха. Това бе едничкият спомен, който не можеше да забрави, да види как двама от синовете ѝ, единият на осем и другият на десет години, биват измъкнати настрана. Плачеха и се гърчеха, но споменът бе щастлив. Тя знаеше, че те може би са живи, дори и да са вързани за греблата на тайтакейска галера.
— Те винаги правят така — каза тя тихо. Кемир продължаваше да гледа небето с празен поглед, затова тя легна до него и се насили да постави глава на гърдите му, разрошвайки косата му с пръсти.
— Когато приключиха, убиха всички жени, които са твърде стари, че да са годни за продан. Не и мен обаче. Заведоха ме в проклетия си замък и ме насилваха, когато им скимне. След няколко дни им писнах. Отведоха ме там, където ме бяха намерили и ме оставиха в студената пепел, за да умра. Труповете на останалите все още бяха там, овъглени до кокал. Вероятно очакваха някой разкъсвач да ме намери преди да намеря друго село.
Кемир промърмори нещо и я прегърна.
— Ала разкъсвачите явно бяха сити. Въпреки това, всичко се обърка.
Всичко се обърка, защото тя бе безполезна. Бе прекалено възрастна, за да я поиска някой. Една сама жена не можеше да оцелее в селищата. Така тя се местеше от място на място, продаваше се, за да оцелее, когато можеше, крадеше, но накрая я хванаха и я продадоха на бандити, продаващи Пепел. За времето след това, тя нямаше друг спомен, освен че изпълняваше всички нареждания на господарите си.
— Бях готова на всичко за още Пепел — въздъхна тя и старата ѝ слабост се надигна в нея. След всичкото това време, самата мисъл за опиата бе опасна.
— След това писнах и на тях и когато приключиха с мен ме оставиха на разкъсвачите или на студа — тя се изсмя горчиво.
— Но разкъсвачите не ме пожелаха. Сигурно им се сторих костелива, негодна дори за ядене. Стори ми се, че някакви неща ми се привиждат. Първо видях огромен бях дракон, а после и Люспестия Кейлин. След това намерих теб, Люспестия изчезна, а аз продължих да живея, дори и след Душевната пепел.
Бе оцеляла.
Почувства как гърдите на Кемир равномерно се издигат и спускат. Той бе заспал.
Тя се отдръпна и легна до него, след което загледа звездите. Чувстваше жегата от тялото на спящия дракон от другата ѝ страна и си позволи да поглади люспите на Пряспа.
Трябваше да избягат. И двамата го знаеха. Трябваше да се измъкнат тогава, когато Пряспа бе намерила Пепелявия. Тогава драконите бяха твърде разсеяни и имаха шанс да се измъкнат. Но бяха чакали твърде дълго. Сега драконите никога нямаше да ги пуснат, но това не я притесняваше. Караше я да се чувства специална. Имаше и по-лоши места, на които можеше да бъде.
Пряспа бе приятно топла. Чувстваше целта, която изпълваше драконите дори в съня им. Нямаше я в предишния ден, но сега бе заразна. Тя искаше да направи нещо, без значение какво. Преди не бе имала цел. Не бе имала време за цел. Трябваше да се нахрани, да не стане храна на нещо друго, да не умре от студ или умора. Това само по себе си бе цел.
А сега всички тези грижи бяха в миналото.
Кемир имаше цел.
Драконите имаха цел.
Мисли върху това през целия ден, докато планините станаха по-къси, по-скосени и по-близки една до друга.
— И аз искам да убивам драконови рицари — прошепна тя. Не бе сигурна дали говори на Кемир или на Пряспа, или може би на вятъра.
— Всички тях — добави тя. — Искам да ги избия всичките.
Почувства се изненадана. Не очакваше това да се окаже целта в живота ѝ. А може би не бе нейната цел. Може би драконите я бяха накарали да поиска това, по същия начин, по който се ядосваше заедно с тях. Може би го бе прихванала от Кемир. Но в крайна сметка това нямаше значение.
Надира се отпусна и затвори очи. Накара се да се почувства малка и се сви до Пряспа. Драконите сънуваха, а от сънищата им тя видя какво предстои.
Можеше и да бъде на по-лошо място.
