Една година след като се бе установил в Ню Йорк и създал здрави връзки с бандите на ирландците и евреите в долен Манхатън, той заедно със семейството си последва масово придвижващите се към Бруклин сицилиански имигранти, които се заселваха между моста и доковете. Дойде време Корадо да организира първата лотария, откъдето дойдоха париците за законните сделки: внос на сирене, зехтин и първата „разкрепостена“ банка. Първоначалният замисъл бе вложените в нея парични депозити да бъдат прехвърляни в старата родина. Банки, „неканонични“, каквато беше неговата, можеха да си позволят да излизат извън ограниченията, сковаващи действията на щатските или националните банки и предоставяха широки възможности за различни машинации. Без съмнение предлаганите лихвени проценти бяха височки, но и рисковете не бяха малки. Той влагаше парите си в бедността, която можеше да се разплаща на малки вноски и толкова „редовно“, че се видя принуден да създаде малък „черен“ отряд, за да осигури възвращаемост на средствата. Всеки, дръзнал да не плаща, губеше покоя си, работата или… живота си. Ясно беше, че имигрант, който иска да започне някакъв бизнес, се надяваше да прибегне до неговата „свободолюбива“ банка за капитал. Понякога, ако интересът му го налагаше, вземаше дял в съответния бизнес срещу дълга. Опитът и знанието в банковото дело от тези години щяха да дадат богат урожай по-късно.
Той създаде свой собствен етнико-политически механизъм и понеже нищо не искаше даром, а имигрантите имаха нужда от съвет, за да устроят живота си в новата родина, той разпростираше покровителството си върху тях, а в замяна искаше нужната му подкрепа в изборите.
Набирайки финансова мощ, той си купи още политически организации, което разшири сферата на влиянието му из Бруклин и Манхатън, превръщайки го в невидим партньор на хора като Джеймс Марч (известен още и като Антонио Магио), Пол Кели (познат и като Пауло Вакарели); бе стожер за властващата политическа сила и нейните порядки, издействуваше „търговски облекчения“ от градските власти; уреждаше „гаранции“ с правосъдието и приемаше любезните им извинения; подпомагаше с парите си танци и паради, пикници и базари, разни състезания и църковни дейности, но заставаше скромно до простосмъртните опечалени при погребение, ако се наложеше присъствието му.
През 1928 година младият тогава Анджело Партана, когото Корадо бе довел от Аржентина, за да поеме лотарията, подкупи чиновничка от канцеларията на Чарлс Дж. О’Конър, висш служител, отговарящ за алкохолните лицензии, в резултат на което хиляди тонове алкохол под забрана бяха отклонени за „медицински нужди“. „Разрешителните“ имаха серийни номера и печат с подписа на О’Конър.
Когато Прици продаде стоката чрез „Тротоарната стокова борса“, действуваща около полицейските участъци в Манхатън, по улиците „Кенмеър“, „Бруум“, „Гранд“ и „Елизабет“, която не удряше ключ двадесет и четири часа в денонощието. След две години, когато покупателната стойност на долара бе скочила, той спечели два милиона. Това беше капиталът, който му позволи да се заеме с широкомащабни дейности в „празни“ области много преди съперниците му да са стъпили там.
Дон Корадо беше mafiusu13 — разширена употреба на сицилианско прилагателно, употребявано в осемнадесети век за хора и предмети, притежаващи изключителни качества и красота. Навсякъде съвременният човек се стреми към богатство, за да придобие материални блага, а mafiusu се нуждаеха от него, за да се сдобият със сила, да изискват подчинение и почит от останалите. Целият свят знаеше, че силата върви след богатството, а дон Корадо със „средновековния“ си ум бе убеден, че богатството е скрито в силата.
Стаята, където преминаваха повечето от дните му, бе собственост на бахамска компания, чиито акции бяха в ръцете на „АНЩАЛТ“ със седалище в Лихтенщайн. Дон Корадо не притежаваше нищо, но живееше приятно от социалните осигуровки, които, слава на Бога, през 1960 г. бяха все още необлагаеми.
Изглеждаше жалко, дребно старче, макар че бе навършил само седемдесет и една. Ситно човече, с дрехи най-малко два размера по-големи, което му придаваше дрипав и беззащитен вид. Анджело Партана казваше, че дон Корадо печели предимства от преувеличената си старост и немощ. А и след като жена му бе починала, защо ли му трябваше да се старае?
Тътреше крака като ходеше, а беше истинско щастие, че усмивката му, страдалческо-мъченическа, не се виждаше често на лицето му, защото имаше свойството да смразява кръвта.
