Всяка стая в дома му бе точно копие на провинциалната къща на един сицилиански благородник, която той бе разгледал веднъж, когато дукът бе заминал за Париж, и никога не я бе забравил. Тогава бе дванадесетгодишен. Всяка стая беше като ярка снимка пред очите му, като че ги виждаше наредени една до друга. Корадовата стая бе възпроизвела подредба от 1872 година, която пък, от своя страна, бе реплика на стая от 1819 година в замък, построен някога в Палермо, собственост на бащата на младия аристократ. Затова не можеше да се каже, че вещите в дома на Прици са съвременни или нови, но пък бяха скъпи, макар и поувехтели: пискюли и ресни, картини в „жълти“ рамки, много позлата, херувимчета и портрети на Исус в многобройните му преображения, както и няколко реалистични рисунки на свети Франциск от Асизи.
Телефонът иззвъня. Все още в плен на Верди, донът се пресегна за слушалката.
— Ало?
— Анджело е, Корадо. Помниш ли Вито Деспиза, който работеше с брат си Уили…
— Знам го.
— Затрил е две ченгета и сега е в апартамента си на крайбрежната улица, обсадени от полицаи и телевизионни репортери.
— Е и? — донът се опитваше да слуша Партана и Верди едновременно.
— Извикал Дейви Хенли и…
— Хенли?
— Да, „чантата“ на полицейското в Бруклин.
— Аха.
— Вито казал на Хенли, че ще му издаде всичко за продажбата на шибаните „говна“ по източното крайбрежие, ако го измъкне.
— Ако го „измъкне“? Вито Деспиза е от нашите, нали?
— Да.
— От нашите, а предлага да ни предаде, за да се спаси? Не вярвам! Аз прибрах баща му след като „Обновената компания Хоровиц“ се издъни. Баща му действуваше с лотарийните билети при Франк Костело.
— К’во ша каеш да са пра’и?
— Къде си?
— В бара срещу апартамента му. Хенли е с мен.
— Ние трябва да го измъкнем, не те — и затвори телефона.
Анджело излезе от кабинката и отиде на масата при чакащия го Хенли. Отпусна се тежко на стола.
— Разочарован съм. Вито дойде при нас преди девет години. Мозъкът му бе разбит като мътеница. Главата му нямаше да остане още дълго на раменете, защото се биеше на „ринга“ в оръжейната като че беше част от броните там. Ние го приютихме.
— Ха, недей, ще ме разплачеш. Какво искате, Анджело?
— Какво друго за този убиец освен смърт, Хенли, но заслугата и хвалбите от медиите са за вас, заради ядовете, които берете сега. Няма да се наложи да излагате на риск полицаите.
— Така ли? А как ще стане това?
— Ще вкараме Чарли, сина ми, вътре.
— Чарли?
— Временно ще го издигнеш в детектив първи клас, дай му името на някой, чието име фигурира в компютъра. Така ще е в безопасност. Дай му автомат. Останалото е негова работа.
— Ще трябва да съгласувам първо.
— Защо не? В реда на нещата е.
Хенли излезе от бара и тълпата го глътна.
Анджело се провираше с колата из потока на движението от „Флатбуш“ до „Мидууд“, за да вземе Чарли от училище. Той също се гордееше с решението на сина си да получи диплома за средно образование. Чарли напусна училището на петнадесет години, поблазнен от парите — четиридесет и осем долара седмично му се бяха видели добри пари за работата — помощник на хладилен камион. Препоръчал го бе Луис Пабло — приятелче от квартала, пет години по-голям от Чарли, който бе слязъл от колата заради предложение от Прици.
Анджело не се и опита да спре Чарли. Каза му само: „Да се надяваме, че никога няма да съжалиш за училището“. Чарли така и не разбра какво имаше предвид татенцето. Изостави хладилния камион, когато бе на 16 години, защото намери нещо друго — важен приятел, „свръзка“ в алкохолната далавера. На седемнадесет бе вече доказан мъж (макар че му се бе наложило да „взема страх“ още на тринадесет при съвсем необикновени, но неизбежни обстоятелства). Оттук нататък работата му беше съвсем опечена и напредъкът в средата му осигурен. От седемнадесет до двадесет и първата си година бе нает от организацията Religio Vulpigi, чийто основен предмет на дейност бяха високотехнологичните кражби на самолетите и похищението на ценни книжа. Те задигаха пътнически багажи с бижута и пари от търговските самолети и корабните товари, пристигащи през Ла Гуардиа, Нюърк и Аидлуайлд.
Щом навърши двадесет и една, Чарли бе прехвърлен на нова работа — стана нещо като свръзка между хиподрумите из страната и доставката на състезателните коне, чийто приток от Англия и Ирландия не биваше да секва, а да се купува на най-добрите цени, за да не спират надбягванията за залагащите, за да се поддържа изливането на четиристотин милиона годишно в този бизнес.
На двадесет и четири бе призван под бойните знамена. Едуардо, другият син на дон Корадо, бе предложил да уреди въпроса, но Чарли рече, че щом всичките му връстници отиват и той ще тръгне. Озова се в специални войски за четиринадесет месеца, защото боравеше майсторски с оръжията, а оттам бе изстрелян направо на бойното поле във Виетнам, близо до Плейку, в американска военна база.
