Освен всичко друго, нарушаваше се графикът й. Искаше й се предприятието във Вашингтон да тръгне бързо напред, като това в Ню Йорк, за да може при обявяване на годежа й с Чарли, в най-най-върховния момент, в самата точка на кипене, да помоли дядо си да съобщи на чичо й, че той трябва да я вземе в службата си, и тя, от своя страна, ще може да му продаде преуспяващия си бизнес за вътрешно оформление срещу прилична купчинка пари. След това дългосрочните й решения предвиждаха да се заеме сериозно с изучаването на всички тънкости около Едуардовите операции, да подкопае авторитета му в семейството и като крайна цел — да седне на мястото му.
Но напоследък бе започнала да изпитва съмнения за изпълнението на програмата си, защото бе изградена върху едно събитие — годежът й с Чарли. Досега той нито веднъж не я бе поканил да излезе с него. Тя беше тази, която го търсеше. Нито веднъж не се бе опитал да я примами в леглото си. Колкото пъти й се бе случвало да се окаже с него, толкова сложни ситуации бе измисляла и грижливо подготвяла всичко. Но знаеше, че рано или късно изобретателността й щеше да се изчерпи и тогава щеше просто да му каже — сваляй дрехите, вратата е заключена. Сълзи рукнаха от красивите, тъмни дълбини на очите й. Не можеше да се откаже от него. Това би погубило всичките й кроежи някой ден да се добере до мястото, откъдето щеше да управлява цялото семейство Прици. След всяка тяхна среща частица от него ставаше нейна. И бе съвсем сигурна, че след още десет или дванадесет, той щеше да е настъпателният. Щеше да я кани да вечерят навън, той щеше да хитрува, да я ласкае и прави мили очи, за да я отведе в леглото. Залогът, който бе сложен на масата, огромна власт и пари, ги правеше предопределени един за друг.
Заради всички тези причини, и още много други, Чарли бе неотменима брънка в живота й. Те щяха да бъдат новото гориво за новия мощен двигател. И ако сега той бе само заместник на баща й, то когато настъпеше нейното време да катурне чичо си Едуардо от мястото му начело на законните предприятия на Прици (баща й вече щеше да бъде свършен човек — или починал, или оттеглил се от работа), нали не друг, а Чарли щеше да поеме в ръцете си черноборсаджийството, щеше да стане боса на уличните незаконни сделки. Той щеше да бъде нейният решаващ клинч в борбата с чичо й Едуардо, когато дойдеше времето да му „отреже главата“.
Вдигна слушалката на телефона и набра.
— Лельо Амалия? Мейроуз е. Моля те, уреди ми среща с него днес следобед.
— К’во се случи, Ме — гласът на Амалия бе натежал от тревога.
— Искам да му кажа, че ще се оженя за Чарли Партана.
— Ме, Ме! Това е чудесно! Ще го направиш толкова щастлив!
— Искам той да научи пръв. И баща ми още не знае.
— Но Чарли ще каже на Анджело…
— Чарли няма да си отвори устата. Ще ми уредиш ли среща, лельо Амалия?
— Намини в четири и половина. Най-щастливият ден в живота ми е днешният.
Мейроуз облече рокля, зеленикав туид, сплетен от багрите на Лавът25 в Шотландия, зелен пуловер, зелени вълнени чорапи. Обу ниски обувки и почти не си сложи грим, като незряло девойче. Беше съвсем готова, когато изведнъж реши да се преоблече. Знаеше и друг начин да изглежда малка в очите на дядо си. Смени роклята с шотландска пола — зелено каре, шотландски пуловер — също зелен, преметна наметалото — част от шотландския народен костюм, сложи широката барета с пухкавия пискюл на върха и подбрадника. Застана пред огледалото. Зачуди се как ли се обличат травеститите в тази страна Шотландия.
От грамофона долиташе музика на Винченцо Белини — операта „La Pirata“, една сицилианска история. Точно по средата на разтапящата душата кантилена „Pietosa al Padre“ Амалия въведе Мейроуз. Дядо й се усмихна и я поздрави с навеждане на глава, но направи знак с ръка да не говори, докато арията свърши. Мейроуз седна срещу него — краката чинно залепени един до друг.
Подредбата на стаята повтаряше спалнята на херцога, която Корадо Прици носеше в сърцето си още от детството. Стената бе почти изцяло покрита с картини от деветнадесети век, акватини в барокови рамки. Мебелите бяха тъмни, тромави, тумбести и по всичко наоколо, с изключение на дон Корадо, имаше ресни.
Арията свърши. Донът стана и разпери ръце. Мейроуз изтича да се хвърли в прегръдката му, но предпазливо — та той бе толкова мъничък и крехък!
— Красавицата ми! — каза дон Корадо. — Ела, седни и си вземи, сладка, скъпа моя.
Седнаха редом, делеше ги само масичка, от двете страни на табуретка, върху която се виждаше купчина сицилиански сладкиши и бисквити.
— Колко е хубаво, че те виждам — каза Донът.
— Исках ти пръв да научиш новината, дядо. Даже баща ми още не знае.
— Новина? — отвърна Донът вежливо.
— Ще се омъжа за Чарли Партана.
— О, каква прекрасна новина.
Той плесна и сключи ръце пред пилешките си гърдички и белна очи към небесата.
— Моите две най-съвършени същества — сватба!
— Дойдох за благословията ти, дядо.
— Хиляди пъти ще ти я дам, стига да си сигурна, че наистина я искаш, и че сватба ще има.
— О, да, сигурни сме, дядо.
