Мелън се понадигна, малко нервен от първата си среща с професионален екзекутор, фигура, която заемаше такова важно място във фолклора на неговата страна. Въпреки че Натале не беше убивал никого през живота си, той познаваше и покровителствуваше много момчета, които бяха го правили, така че знаеше как да действува правдоподобно, което от своя страна (като махнем одеждите) не се отличаваше кой знае колко от действията, извършвани от преуспяващ терапевт.
— А, да — каза Мелън. — Вие ли сте… е, да, онзи…
— Да, по-тихо. — Натале не се безпокоеше, че могат да ги чуят — те бяха единствените посетители в тази част на ресторанта, но той се страхуваше, че звукът щеше да бъде твърде силен за магнетофона.
Той седна и погледна втренчено Мелън.
— Вие Джордж Ф. Мелън ли сте?
— Да. Бяха ли…, казаха ли ви за задачата?
Натале кимна. — Ами, да. Казаха ми в общи линии. Искате да отстраня някого, така ли?
— Какво?
— Искате да опукам някого?
— О, да.
— За тази работа никога не се говори направо. Който договаря, той и изпълнява. Нарича се „изолация“. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.
Мелън кимна умно.
— Какви са… хъм… условията ви?
— Шестдесет хиляди. Четиридесет веднага, двадесет, когато се свърши работата.
— Това са много пари, господин… хъм…
— Наричайте ме Тони. Какво говорите, много пари? Това е обичайната ми такса.
— Добре. Ще платя. Надявам се, че знаете, човека, когото искам да… хъм… оправите… е в Ню Йорк.
— Как се казва?
— Чарлз Партана.
— Искате да бъде пречукан.
— Да, но освен този хонорар разходите не са предмет на нашия договор.
— Налагате тежки условия.
Мелън извади къс хартия от страничния си джоб. Това е човекът.
— Прочетете ми името. Забравих си очилата.
— Чарлз Партана. Служебният му адрес е „Пране и химическо чистене «Свети Джоузеф»“, има го в телефонния указател на Бруклин, Ню Йорк. Домашният му адрес е № 3, Манхатън Бийч Плаца, Бруклин. Кара Шевролет комби, с черно оцветени стъкла. Номерът на колата е WQH 285.
— Искате да му светя маслото?
— Да.
— Искате да кажете, че го искате мъртъв.
— Да. Вземете го на разходка с колата. Пуснете му куршума, но преди да го направите, искам да му кажете, че получава тази любезност от Марвин Мелън, син на Джордж Ф. Мелън.
— Вашият син ли участвува в това?
— Не, не. Но кажи точно така. Той ще разбере какво искаш да кажеш.
Когато на следващия ден в Пералнята Анджело разказа всичко на Винсънт, той поиска да разбере кой прибра сто и четиридесетте хиляди долара от Мелън.
— Кой? Дженаро ги прибра.
— Как така? Трябваше поне да ги раздели.
— Как така?! Взе ги той, защото на него са дадени. Кой да му ги вземе?
— Разбирам какво имаш предвид — каза Винсънт.
В пристройката към главната административна сграда на „Баркърз Хил Ентърпрайсиз“, точно до самия им офис, Едуардо разполагаше с прожекционна зала. Когато Анджело Партана му каза „филмът е само за твоите очи“, Едуардо прати момчето, което обикновено работеше с машината да изпие чаша кафе и помоли личния си секретар Ариго Гароне да го пусне.
Той изгледа с удоволствие филма. След това поседяха още малко заедно и го обсъждаха.
— Искаш да кажеш, че освен този щур филм Фартс Еспозито има запис, на който Мелън действително се договаря за Чарли? — каза Едуардо недоверчиво.
— Абсолютно.
— Не е за вярване. Момчето на Мелън го освобождават тази сутрин. Момичето отказва да свидетелствува по обвинението и двете с майка си се връщат в Тексас и т.н. и т.н. — чудеше се Едуардо.
— Той ще си помисли, че Дженаро е раздавал пари с шепи и затова са мигновените резултати.
— Този приятел сигурно е първият недорасъл пубертет, който някога се е кандидатирал за кмет. Каза ли на Чарли?
— Чарли е зает с предстоящия си годеж.
— Страхотна работа си свършил. Остави ми филма и когато получиш звукозаписа от Дженаро, изпрати ми го направо в апартамента.
Следващия вторник следобед, по коктейлно време, Джордж Ф. Мелън пристигна в просторния дом на Едуардо и беше въведен в кабинета, който беше на третия етаж от многоетажното жилище, намиращо се на шестдесет и първия етаж на зданието. Мелън беше слязъл от асансьора на петдесет и осми етаж и домакинът на Едуардо го покани във втория асансьор, който го заведе в най-елегантната стая, която Мелън беше виждал някога.
В центъра и в четирите й ъгъла грабваха очите цветни „картини“ — букети от девет части, изпълнени в стил Рика (Муромачи, петнадесети век), подредени от майстор на икебана. Почти цялата източна стена представляваше картина на прекрасен жасмин от Джеймс Ричард Блейк. Мебелите бяха от сребро и стъкло и просто грееха, изваяни в красиви форми и с тапицерията си в наситен смарагдов цвят. Вътрешните рамки на прозорците бяха от сребро. Богато украсеният килим пред голямото канапе от смарагд и сребро беше изтъкан като уголемено копие на скица, направена от китайски император през девети век, докато го бръснели. Някъде магнетофон изливаше Чайковски: екстазно изпълнение на велик майстор цигулар, сподиряно от звънкото ехо на оркестър. Неосъзнато Мелън погледна часовника си да види дали времето не е спряло.
