— От другата страна на потока има южняци — започна да обяснява Бледоликия, отвеждайки мъжа настрана, но Калдер не чу останалото.
Стоеше пред портата, загледан над смрачаващите се полета по посока на моста.
Обичаше брат си. За това, че остана на негова страна, когато всички се обърнаха срещу него. Защото нищо не е по-важно от семейството.
Мразеше брат си. За това, че беше толкова глупав. И толкова силен. За това, че стоеше на пътя му. Защото нищо не е по-важно от властта.
Сега брат му беше мъртъв. Калдер го остави да умре. С бездействието си. Това брои ли се за убийство?
Сега всички мисли в главата му се завъртяха около това, колко по-тежък ставаше оттук нататък животът му. Толкова много за вършене, и чакаше само него. И толкова много отговорности, които не беше готов да поеме. Сега той беше наследникът на безценния бащин завет от безброй вражди и куп хорска омраза. Вместо съжаление изпита раздразнение и това го озадачи. Всички го гледаха. Гледаха и чакаха да видят какво ще направи. Преценяваха го що за човек е. Засрами се от това, какво чувстваше от смъртта на брат си. Не изпитваше вина, нито тъга, само хлад в душата. И после се ядоса.
Много се ядоса.
Свалиха чувала от главата ѝ и Финри примижа и замига от светлината. Колкото и оскъдна да беше. Стаята беше мрачна и прашна, с два малки прозореца на едната стена, с нисък таван, който на всичкото отгоре беше провиснал в средата. От гредите висяха огромни паяжини.
На няколко крачки от нея стоеше северняк, разтворил крака, сложил ръце на хълбоците си и вирнал леко глава — позата на човек, свикнал да му се подчиняват безпрекословно. Късата му коса беше леко прошарена, а чертите му остри и груби, като изсечени с длето. Лицето му беше нашарено от белези. Изучаваше я с поглед, а на устните му играеше ехидна усмивка. На гърдите му блещукаше златна огърлица с едри бримки. Важен човек. Или поне, който се смяташе за такъв.
Зад него стоеше възрастен мъж, пъхнал палци в колана си, на който висеше меч с очукана дръжка. Лицето му беше обрасло с нещо средно между къса сива брада и сериозно брадясване. На едната му буза имаше прясна рана — тъмночервена резка с розовеещи ръбове — затворена с няколко груби шева. Гледаше решително пред себе си, но изглеждаше някак унил, като човек, на когото предстоеше нещо неприятно, но неизбежно, поради което беше решил да приключи веднъж завинаги с него, пък каквото ще да става. Очевидно — дясната ръка на онзи със златната огърлица.
Когато очите ѝ се настроиха към сумрака, Финри забеляза в сянката край едната стена трета фигура. За нейна изненада, това беше жена, при това тъмнокожа. Беше слаба, висока и носеше дълго палто, под което се виждаше, че цялото ѝ тяло беше увито в бинтове. Каква беше точно нейната роля в тази сбирка, Финри не можа да прецени.
Превъзмогна изкушението и не извърна глава да погледне зад себе си. Знаеше, че зад нея стои четвърти човек — чуваше тежкото му гърлено дишане. Онзи с металното око. Зачуди се дали държи в ръка малкия нож и колко далече е върхът му от гърба ѝ. Мисълта за него накара цялото ѝ тяло да настръхне под мръсната рокля.
— Това ли е тя? — ухили се саркастично онзи с огърлицата към тъмнокожата жена и когато извърна глава, Финри видя, че на мястото на ухото му имаше само сгърчени остатъци от хрущял.
— Да.
— Не изглежда като отговора на всичките ми проблеми.
Жената изгледа Финри, дълго и продължително, без да мигне нито веднъж. Очите ѝ бяха като на гущер, черни, лъскави, празни.
— Предполагам, че е видяла и по-добри дни — каза накрая.
Севернякът с огърлицата пристъпи напред и Финри трябваше да положи огромно усилие да не трепне и извърне глава. Имаше нещо заплашително в позата му, в държанието му, нещо, което я навеждаше на мисълта, че постоянно бе на ръба да избухне и излее гнева си върху всичко наоколо. Сякаш всяко негово движение беше просто прелюдия към удар с юмрук или глава в лицето, че дори и по-лошо. Изглеждаше така, сякаш нещо отвътре го подтикваше да я удуши с голи ръце, и това, да надделее над него и да продължи да говори, му костваше неимоверни усилия.
— Знаеш ли кой съм аз?
Финри вирна брадичка и опита да прикрие уплахата си, но вътрешно знаеше, че не успява.
— Не — отговори тя на северняшки.
— Но ме разбираш.
— Да.
— Аз съм Дау Черния.
— О. — Финри не знаеше какво повече да каже. — Очаквах да си по-висок.
Дау повдигна една прорязана от белег вежда и погледна въпросително възрастния мъж. Той вдигна рамене.
— Какво да ти кажа, главатар? Определено не си толкова голям, колкото е славата ти.
— Отнася се за повечето хора. — Дау се обърна пак към Финри и я изгледа изпитателно през присвити клепачи. — Ами баща ти? По-висок ли е от мен?
