Герои полностью

Те знаеха коя е. И кой е баща ѝ. Нямаше представа откъде, но знаеха коя е. И това беше или добре, или много зле. Финри погледна възрастния мъж и той се усмихна едва, някак извинително, после примижа, когато явно шевовете на бузата му се опънаха. Мъжът с металното око явно се размърда зад гърба ѝ, защото една от дъските на пода изскърца. Това не беше група, от която можеше да очаква нещо добро.

— Баща ми е горе-долу твой ръст — прошепна Финри.

Дау се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо весело.

— Е, това е доста добър ръст, казвам аз.

— Ако смяташ, че чрез мен ще постигнеш нещо от него, ще останеш много разочарован.

— Мислиш ли?

— Нищо няма да го отклони от дълга му.

— И няма да съжалява, ако те изгуби, така ли?

— Ще съжалява, но това само ще го накара да се бие още по-настървено с теб.

— О, разбирам го напълно човека! Лоялен, силен, преизпълнен с добродетели. Желязо отвън… — Дау удари с юмрук гърдите си и стисна устни. — Но чувства. Чувства всичко право тук. И когато остане насаме със себе си, плаче.

— Описа го доста добре.

Финри изгледа Дау право в очите.

Усмивката грейна отново на лицето на Дау.

— Значи, сме като близнаци с него. — Възрастният мъж прихна зад гърба му. Жената се усмихна, разкривайки два реда неестествено бели зъби. Мъжът с металното око не издаде нито звук. — В такъв случай имаш късмет, че не се налага да разчиташ на проява на милост от страна на баща ти. Не смятам нито да се пазаря с него за теб, нито да искам откуп, дори не смятам да му изпращам главата ти в кутия. Но за това може и да размисля, да видим първо как ще потръгне разговорът ми с теб.

Дау замълча и продължи да я гледа изпитателно. Финри отвърна със същото. Приличаха на осъден и съдия, в очакване на присъдата.

— Реших да те пусна да си вървиш — каза накрая Дау. — Искам да отнесеш съобщение на баща ти. Да му кажеш, че не виждам смисъл да леем повече кръв за тая безполезна, шибана долина. Да му кажеш, че съм готов да говорим. — Той пое бавно дъх и завъртя език из устата си, все едно нещо му загорча. — Да говорим за… мир.

— Да говорите — повтори Финри и примига неразбиращо.

— Точно така.

— За мир.

— Точно така.

Зави ѝ се свят. Мисълта, че ще види отново съпруга и баща си, я опияняваше от щастие. Но сега трябваше да остави това настрана, да помисли логично. Пое дълбоко дъх през носа, за да успокои нервите си.

— Това няма да е достатъчно.

— Няма, казваш?

Изненадата, изписала се на лицето на Дау, ѝ донесе истинска радост.

— Не. — Не беше лесно да изглеждаш властно и достойно, когато си насинен, пребит, омърлян с кал и заобиколен от страховити врагове, но Финри вложи всички сили в начинанието. Нямаше да се измъкне оттук с мекушавост и покорство. Хората като Дау обичаха да си имат работа с властни, силни личности. Това им придаваше увереност, че те самите са такива. И колкото повече авторитет си придадеше сега Финри, толкова по-сигурно ѝ бе измъкването оттук. — Ще трябва да направиш жест на добра воля. Нещо, с което да докажеш пред баща ми, че предложението ти е сериозно. Че наистина си склонен на преговори. Да му докажеш, че си човек на разума.

— Чуваш ли бе, Гуша? — прихна Дау развеселен. — Добра воля. Аз.

— Да докажеш, че си човек на разума — сви рамене възрастният мъж.

— Повече доказателство от това, че му връщам дъщерята без дупка в главата, така ли? — изръмжа Дау и я изгледа от глава до пети. — Или с глава в дупката ѝ, в този ред на мисли?

Финри се престори, че не го чу.

— След вчерашната битка държите пленници.

„Освен ако вече не са ги избили“, помисли си Финри, но нещо в погледа на Дау ѝ подсказваше, че това не беше много вероятно.

— Естествено, че имаме пленници. — Дау наклони глава на една страна и се наведе към нея. — Ти за какъв ме вземаш, за някакво животно ли?

„Именно“, каза си наум Финри, но не го каза.

— Искам да бъдат освободени.

— Искаш, значи? Всичките ли?

— Да.

— В замяна на нищо?

— Като жест на…

Той се стрелна напред и почти опря нос в този на Финри. Вените на шията му се издуха до пръсване.

— Не си в положение да се пазариш с мен, ти малко…

— В момента не преговаряш с мен! — кресна в лицето му Финри и оголи зъби. — Преговаряш с баща ми, а той е в положение да преговаря. Иначе не би му изпращал шибаните си предложения за преговори!

През лицето на Дау премина вълна от нервни тикове и за момент Финри беше напълно убедена, че ще я смаже от бой. Или ще даде знак на главореза с металното око и онзи ще я разпори с ножа си от задника до тила. Ръката на Дау подскочи нагоре и тя си помисли, че ѝ остават само секунди живот. Но Дау само се ухили до уши и размаха пръст пред лицето ѝ.

— О, сече ти пипето на тебе. Не ми каза, че е такава умница.

— Аз самата съм потресена от изненада — отвърна равнодушно жената, но външно не изглеждаше по-потресена или изненадана от стената зад гърба ѝ.

— Хубаво. — Дау изду нашарените си от белези бузи. — Ще пусна част от ранените. И бездруго не са ми притрябвали да ме будят с хленченето си. Да кажем, пет дузини.

— Имаш повече?

— Много повече, но добрата ми воля е дребно и крехко създание. Стига само за пет дузини.