Герои полностью

Кога за последно ме прегърна някой? Баща ми прегърна ли ме, когато спечелих полуфиналния дуел в Турнира? Не. Здраво ръкостискане. Неловко потупване по рамото. Може би, ако накрая бях победил, щеше да ме прегърне, но аз се провалих, точно както ми беше казал, че ще стане. Кога, тогава? Жените, на които плащам за това? Непознатите в таверните, в изблик на пиянско дружелюбие? Не, нищо не може да се мери с това. Прегръдка от равен, от човек, който ме разбира напълно. Ех, да можеше да продължи…

Той отскочи назад и дръпна глава от пътя на летящия боздуган. Севернякът с черната броня мина, залитайки покрай него. Докато се изправяше, сабята на Горст вече свистеше към главата му, но той успя някак да парира удара. Въпреки това мечът излетя от ръката му, издрънча на камъка и изчезна сред краката на биещите се. Онзи изрева с пълно гърло, изви се и изнесе боздугана силно назад, готов да го стовари с всичка сила върху противника си.

Прекалено много сила и недостатъчно прецизност. Горст предвиди посоката, остави стоманената топка да се плъзне едва по щита му, промъкна се зад летящото оръжие и нанесе рязък, добре премерен удар със сабята в лявото коляно на северняка. Острието закачи ръба на бронята по бедрото, попадна в ризницата, обвиваща коляното, и се вкопа в нея. Севернякът залитна силно и успя да се задържи на крака единствено благодарение на това, че в последния момент се хвана за парапета. Боздуганът му задра обраслия с мъх камък.

Горст замахна, издишвайки тежко през носа. Острието му тръгна отдолу, описа дъга настрани, докато се издигаше високо, и накрая се стовари почти отвесно — това го нямаше в наръчниците по фехтовка. Стоманата преряза с лекота предмишницата на ръката. Мина през броня, плът, кост и издрънча остро в древния каменен парапет, сред пръски кръв, халки от ризница и парченца натрошен камък.

Мъжът в черно се надигна с гневно ръмжене и с мощен рев замахна с боздугана към главата на Горст — окончателен, довършващ удар. Или по-скоро, щеше да е, ако ръката му беше, където си мислеше, че е. За най-голямо разочарование и на двама им — за себе си Горст знаеше, за него предполагаше — юмрукът на северняка и половината му предмишница висяха надолу, крепящи се на няколко останали здрави халки от ризницата му. Боздуганът се полюшваше като марионетка на кожената връв около китката му. Горст не виждаше лицето му, но можеше да се досети какво огромно недоумение е изписано на него.

Той заби ръба на щита си в шлема му и главата му се лашна назад. Шуртящата от отсечената му ръка кръв описа дъга от едри черни капки във въздуха. Севернякът заопипва дръжката на кинжала на колана си, но дългото острие на Горст издрънча в черния му шлем и остави напряко една светла резка. Той се завъртя настрани, разпери ръце и се стовари по гръб като огромно отсечено дърво.

Горст вдигна високо щита и окървавената си сабя, разтресе ги дивашки към малцината останали наоколо смаяни северняци и нададе пронизителен крясък. Аз печеля, шибаняци! Аз печеля! Аз печеля!

Като по команда, те се извърнаха на пети и побягнаха. Хукнаха с всички сили през полето в отчаян опит да се отдалечат колкото може повече от него. Но дългите им ризници ги препъваха, а умората и паниката ги теглеха надолу. И Горст ги погна, вряза се сред тях като лъв сред стадо кози.

В сравнение със сутрешното му тичане, това се оказа като лека разходка. Един северняк се шмугна покрай него, изписквайки от ужас при вида му. Горст отскочи, прецени движението на тялото си, премери добре замаха на ръката си и преди да докосне отново земята, отряза с един-единствен удар главата му. Усети я да се блъска в коляното му, докато хукваше по черния път. Един младеж извърна назад изкривено от страх лице и запрати копие през рамо. Сабята на Горст се вряза дълбоко в гърба му и той изчезна по очи сред посевите.

Беше толкова лесно, че чак му стана смешно. Подсече през краката един тичащ северняк, настигна друг и го посече напряко през гърба, на трети отсече ръката и след няколко залитащи крачки го пресрещна с щита си в лицето и го просна по гръб.