Само допреди час не можеше дори да си помисли за спасение. Коленете ѝ се подгъваха от вълнение при мисълта, че ще се измъкне от този ужас, при това спасявайки шейсет души. Но трябваше да опита.
— Има още една жена…
— Не мога.
— Не си чул какво искам.
— Чух. Не мога. Странник-на-портата, сещаш се, онова огромно копеле, дето ви плени? Луд за връзване. Не отговаря пред мен. Пред никого не отговаря. Нямаш представа какво ми струваше да измъкна теб. Не мога да си позволя да откупвам никого повече.
— В такъв случай няма да ти помогна.
— Да ти сече пипето, е хубаво — цъкна с език Дау. — Но повярвай ми, не искаш да сече дотолкова, че да ти пререже гърлото. Щом няма да ми помогнеш, значи, няма полза от теб. Тогава по-добре да те върна на Шибаняк-на-портата, какво ще кажеш? Както аз ги виждам нещата, имаш две възможности. Връщаш се при баща ти и се радваш на мира. Или се връщаш при приятелката ти и се радваш на… каквото те чака там. Кое избираш?
Финри си спомни запъхтяното от ужас дишане на Алис в тъмното. Как изхлипа, когато пръстите ѝ се отскубнаха от ръката ѝ. Видя отново обезобразения от белези гигант да размазва главата на един от своите в стената. Прииска ѝ се да имаше смелостта поне да види дали Дау просто не блъфира. Но кой би имал толкова смелост?
— Баща ми — промълви Финри, на ръба да се разплаче от облекчение.
— Не си го слагай на сърцето. — Свирепата усмивка отново се появи на устните на Дау. — И аз бих направил същия избор. Лек път и майната ти.
Нахлупиха чувала на главата ѝ.
Гушата изчака, докато Тръпката изкара момичето през вратата, приближи се до Дау, вдигна предпазливо ръка и зададе въпроса, който се въртеше из главата му.
— Ъ… какво точно става, главатар?
— Ти си ми втори, старче — изгледа го смръщено Дау. — Последният човек, който да подлага на съмнение думата ми.
— Така е — вдигна извинително длани Гушата. — Твърдо съм за мир, вярвай ми, но ще е добре да знам защо така изведнъж ти се прииска на теб.
— Приискал ми се е? — кресна Дау и се извърна рязко към него, като хрътка, надушила кръв. —
— Дадено — каза Гушата, покашля се и съжали, че въобще беше попитал. — Дадено, главатар.
— Но това е то да си главатар, нали? — Озъби се насреща му Дау. — Цяла шибана върволица от неща, които не искаш да правиш! Ако, като слагах проклетата огърлица, знаех, че ще е така, щях да я изхвърля в реката с Кървавия девет. Три дървета ме предупреждаваше, но аз не исках да чуя. Няма по-голямо проклятие от това, да получиш каквото си искал.
— Тогава… защо? — попита Гушата и примижа в очакване на следващия изблик на Дау.
— Защото мъртвите са ми свидетели, че не съм никакъв миротворец, но не съм и идиот. Приятелчето ти Калдер може и да е жалък страхливец, но имаше право. Само пълен идиот ще рискува всичко за нещо, което може да получи просто с питане. Не всички жадуват битки колкото аз. Хората са уморени, южняците са прекалено много, за да бъдат победени, а в случай че не си забелязал, сме със смъкнати гащи в дупка на змии. Желязната глава? Златния? Фукльо-на-портата? Повече вяра имам, че ще се изпикая без ръце и няма да си намокря краката, отколкото на тия копелета. По-добре да приключим тук, сега, докато още може да мине за победа.
— Прав си — отвърна дрезгаво Гушата.
— Ако зависеше от мен, никакви разговори нямаше да има. — Лицето на Дау потрепери и той погледна към Ишри, която стоеше, подпряна небрежно на стената, и наблюдаваше с безизразна физиономия. Завъртя език в устата си и се изплю. — Но хладният разум надделя. Ще пробваме мира, пък да видим ще сърби ли, или ще боли. А сега върни кучката на баща ѝ, преди да размисля и не ѝ тегля кървавия кръст, просто ей така, за удоволствие.
Гушата запристъпя настрани към вратата.
— Тръгвам, главатар.
— Колко още ще стоим тук, ефрейтор?
— Колкото по-малко успеем, без да станем за срам, Жълтен.
— И колко е това?
— Като за начало, докато се стъмни достатъчно, че да не виждам гротескната ти физиономия.
— И ще патрулираме, нали?
— Не, Жълтен, ще повървим малко, после ще поседнем.
— Къде ще намерим място да поседнем, всичко е подгизнало като…
— Шшш — Тъни махна с ръка на Жълтен да се сниши до него. От другата страна на могилата, сред дърветата имаше хора. Трима, двама от които в съюзнически униформи. — Ха.
