— Точно каквото би казал един крадец! Това не е обир, Жълтен, това е война.
Севернякът имаше няколко парчета сушено месо, които Тъни прибра. Имаше и огниво и прахан — тях изхвърли на земята. Пари нямаше, но това не беше голяма изненада. Носенето на пари май не беше много на почит по тези земи.
— Има нож! — изписка Жълтен и размаха арбалета.
— Просто нож за дране, глупако! — Тъни го взе и го пъхна в колана си. — Ще го нацапаме със заешка кръв и ще кажем, че е принадлежал на именит войн, загинал в битка, и можеш да се обзаложиш, че някой идиот в Адуа ще плати добри пари за него.
Взе лъка и стрелите на северняка. Само това му трябваше, онзи да си изкара яда, като им пусне някоя стрела в гърбовете, докато си тръгват. Гледаше доста злобно тоя тип, но, предположи Тъни, той самият сигурно щеше да гледа така, ако го бяха обрали. Два пъти. Замисли се дали да не му прибере и палтото, но се отказа. Беше просто дрипа, освен това подозираше, че някога може да е било съюзнически шинел. А такива Тъни имаше предостатъчно, беше ги отмъкнал от склада на старшината още в Остенхорм и оттогава не можеше да ги пласира.
— Това е всичко — изръмжа той и отстъпи назад от северняка. — Дори не си струваше усилието.
— Какво ще правим сега? — Големият арбалет се поклащаше несигурно в ръцете на Жълтен. — Да го застрелям ли?
— Ах, ти кръвожадно копеленце! И за какво ти е да го правиш?
— Ами… няма ли да каже на останалите от другата страна на потока, че сме тук?
— Ние сме, има-няма, четиристотин души и висим в това тресавище от повече от ден. Мислиш ли, че Хеджес е единственият, тръгнал да се мотае наоколо? Те вече знаят, че сме тук, Жълтен, можеш да се обзаложиш, че знаят.
— Значи… просто го пускаме да си върви?
— Искаш ли да си го задържиш като домашен любимец?
— Не.
— Искаш ли да го убиеш?
— Не.
— Ами тогава?
Тримата останаха за момент един срещу друг. Накрая Жълтен свали арбалета и махна с ръка на мъжа.
— Разкарай се.
— Айде чупката — кимна към дърветата Тъни.
Първоначално севернякът не помръдна. Изгледа начумерено Тъни, после Жълтен, след което тръгна през гората, като си мърмореше сърдито под носа.
— Сърца и умове — промърмори Жълтен.
— Именно — отвърна Тъни, докато прибираше ножа на северняка под куртката си.
Гушата имаше чувството, че къщите на Осранг са се скупчили върху него и го притискат отвсякъде. Всяка имаше вид на място със своя кървава история за разказване от изминалия ден. Всеки следващ ъгъл разкриваше пред очите му нова гледка на разрушение. Доста от къщите бяха изгорели напълно и дебелите им греди все още тлееха. Във въздуха се носеше задушливата миризма на разрухата, сполетяла града. Прозорците зееха празни, капаците им, набучени с пречупени стрели, а вратите, нашарени от следите от секирите, висяха откъртени на пантите си. Мръсните павета бяха покрити с боклук и отгоре им играеха сенки. Имаше и трупове. Студената плът, някога живи хора, в момента биваше лишавана от ботуши и после завлечена към отреденото ѝ място в земята.
Северняци със сурови лица гледаха мрачно странната им процесия. Цели шейсет съюзнически войници се влачеха зад Гушата и момичето, следвани от Коул Тръпката, като вълк, подкарал стадо овце.
Гушата се хвана, че често поглежда настрани към момичето. Тук на човек не му се отваряха много възможности да види жени. Е, имаха Прекрасна, но не беше същото. Сигурно щеше да го срита в топките, ако го чуеше да говори така. И точно там беше разликата. А това момиче беше истинско момиче, при това красавица. Вярно, сутринта със сигурност е била по-красива, но същото важеше и за Осранг. Войната не оставяше красиви неща след себе си. Косата на момичето беше сплъстена и залепнала от едната страна и като че ли цял кичур беше отскубнат от нея. Имаше огромна синина в единия край на устата. Единият ръкав на роклята ѝ беше съдран и покафенял от засъхнала кръв. Но тя не плачеше, не и момиче като нея.
— Добре ли си? — попита я Гушата.
Тя хвърли поглед през рамо към поклащащата се колона от хора с патерици, на носилки и с изкривени от болка лица.
— Можеше да съм по-зле — отвърна.
— Предполагам.
— Ти добре ли си?
— Ъ?
Тя посочи лицето му и той докосна шевовете на бузата си. Вече ги беше забравил напълно.
— Какво да ти кажа, можеше да съм по-зле.
— Просто от любопитство, ако бях казала, че не съм добре, какво щеше да направиш?
Гушата отвори уста, после осъзна, че нямаше отговор за този въпрос.
— Знам ли, добра дума например?
Момичето огледа опустошения площад, през който минаваха, ранените, подпрени на стената на една от къщите на северния бряг, после ранените, които вървяха зад гърба им.
— Насред всичко това добрата дума няма да свърши работа.
Гушата кимна.
— Но какво друго ни остава?
