Той спря няколко крачки преди северния край на моста и изчака Тръпката да дойде. Отпред се простираше тясната, застлана с каменни плочи пътека на моста. На отсрещния ѝ край горяха две факли. Нямаше следа от движение, но Гушата беше напълно убеден, че притъмнелите къщи на другия бряг гъмжаха от южняци с насочени арбалети и сърбящи показалци. Не беше кой знае какъв мост, но разходката по него до отсрещния бряг изглеждаше сериозно премеждие. Прекалено много крачки и прекалено много възможности да получи стрела в топките. Но чакането пред него нямаше да направи задачата му по-лека. Дори напротив, предвид това, че се стъмваше.
Гушата изкара с хъркане една храчка, понечи да я изплюе, видя, че момичето го гледаше, и преглътна. Свали щита от гърба си и го подпря на стената. Изтегли меча от ножницата и го подаде на Тръпката.
— Ти изчакай тук с останалите, а аз ще ида да видя има ли оттатък някой, готов да говори.
— Добре.
— И ако ме убият… пророни една сълза.
— Ще си изплача очите — кимна тържествено Тръпката.
Гушата вдигна ръце и тръгна по моста. Не му изглеждаше отдавна времето, когато пак така вървеше нагоре към Героите. Влизаше в пастта на вълка, въоръжен само с една нервна усмивка и усилието да не напълни гащите.
— Както е редно — промърмори под носа си. Миротворец. Три дървета щеше да се гордее с него. Страхотно успокоение, сега като му забиеха една стрела във врата, именно с неговата гордост щеше да я измъкне. — Прекалено стар съм за тия простотии. — Мътните го взели, крайно време беше да се оттегли. Да седи с лула в ръка, усмихнат край водата, в края на един отруден ден. — Както е редно — прошепна отново.
„Ще е добре — помисли си — поне веднъж това редно нещо да е и най-безопасното нещо за вършене. Но май животът не беше устроен така.“
— Там си добре! — извика на северняшки някой от другата страна.
Гушата спря. Почувства се странно самотен, в тъмното, насред моста, с шумящата под краката му вода.
— Напълно съм съгласен с теб, приятел! Искам само да поговорим!
— Последният път като говорихме, не свърши добре за никого.
Другият се появи на края на моста с факла в ръка и тръгна към него. Оранжевата светлина осветяваше една остра скула, сплъстена брада и стиснати, разцепени устни. Гушата усети, че се усмихва, когато онзи спря на една ръка разстояние от него. Шансовете му да изкара и тази нощ отново се накланяха в негова полза.
— Сухара, ако не ме лъжат много очите. — Въпреки това, че само преди седмица бяха на крачка да се избият един друг, усещането беше повече като при среща на стари приятели, отколкото на врагове. — Ти пък какви ги търсиш насам?
— Много от момчетата на Кучето са тук. Странник-на-портата и копелдаците от отвъд Крина се натресоха неканени и ние учтиво им показахме вратата. Едни съюзници си е намерил главатарят ти, няма що.
Гушата хвърли поглед към съюзническите войници, които се бяха появили при факлите на южния край на моста.
— Може да се каже същото и за твоя.
— Е, знаеш. Такива са времената. Какво мога да направя за теб, Гуша?
— Водя малко пленници, които Дау Черния иска да ви върне обратно.
— Че откога пък Дау взе да връща каквото и да било? — зяпна с огромно недоумение Сухара.
— Сега го прави.
— Предполагам, никога не е късно да се промени човек.
Сухара се извърна и каза през рамо нещо на южняшки.
— Предполагам, не е — промърмори Гушата, но вътрешно далече не беше убеден, че Дау се е променил кой знае колко.
Откъм края на моста се зададе предпазливо съюзнически войник. Съдейки по униформата му, беше някакъв старши командир, въпреки младостта си. Беше приятен на вид младеж. Кимна на Гушата и той отвърна със същото. Размени няколко думи със Сухара, погледна към ранените, които тъкмо тръгваха през моста, и зяпна от изненада.
Гушата чу нечии забързани стъпки зад гърба си и зърна движение с периферното си зрение.
— Какво, мам…
Посегна към дръжката на меча и осъзна, че го беше оставил на Тръпката. В този момент нещо профуча край него. Момичето се затича право към младия войник. Хвърли се в прегръдките му. Двамата се целунаха пред смаяния поглед на Гушата, застинал с ръка над празната ножница на колана си.
— Е, това не го очаквах — възкликна от изненада той.
Сухара не беше останал по-назад.
— Може би там, в Съюза, мъжете и жените винаги така се поздравяват при среща.
— Ще взема да се преселя там.
Гушата се облегна на каменния парапет до Сухара и се загледа в двамата млади, прегърнати, притворили очи, поклащаха се леко като танцьори на музика, която само те чуваха. Той шепнеше нещо в ухото ѝ — думи за успокоение, от облекчение, от любов. Чужди за Гушата думи, и не просто защото бяха на друг език. Погледът му се премести на ранените, които минаваха покрай прегърнатите млади. По изнурените им лица се четеше надежда. Връщаха се при своите. Ранени, пострадали, но живи. Нощта обещаваше да е студена, но Гушата трябваше да признае, че отвътре му беше топло. Странна топлина, не беше като трескавата жар от спечелена битка, не, не беше нито толкова гореща, нито толкова пламенна като тръпката от победата.
